автор: plami_6

Всяко утро гради гилотина,
пред която гърбата, в захлас,
се възправям смалена, но жива -
предизвиквам поредния час.

Всеки ден остарявам с година.
Сетивата отказват от раз.
Пропълзява в зениците зима.
И крещя мълчаливо, без глас.

Всяка нощ ме разнищват кошмари -
разпиляват навред мраз и лед.
Разчовъркват из раните стари.

И припомнят, че слънчев, напет -
/от онези сърцати бунтари/
ти остана на двайсет и пет.