В трезора на настъпващия мрак се скрива
залез от разлагащо се злато.
Последен лъч и кървавите облаци покрива
безлика, хладна тъмнина, която
след нищото на неуспели, слепи спомени
небето напоява с тишината си.
Като във филм на Алфред Хичкок се превърта
времето в последната минута.
Кълве със стръв и ярост непоникналото зърно
врана от проскубаното утро
и виждам себе си в притихналата светлина
над ветровитата алея на живота.
Една огромна празнина, яхнала душата ми.