автор: galiakara

Не бях ни първата жена, нито последната,
протягаща към мъжкия ти чар ръце.
Не се превърнах в Пенелопа - вярната,
обрекла се докрай на мъжкото сърце.

Бях единствената, неповторимата,
с която броди под небе и под звезди.
Душата ти обсебих с магията си незрима,
родих жаравата на влюбените ти очи

Свежият цвят бях на млада смокиня,
омайвах те с дъхавия си аромат…
В очите ми, два ручея кристално сини,
страстта ти винаги намираше бряг.

Кръв пулсираща бях по твоите вени,
светлият лъч на любовната пролет.
Вярвах – ние един за друг сме родени,
и ще изгорим заедно- птици във полет!

Но колко измамна била любовната страст.
Казват - дом не съзижда, нито корени пуща.
Грешим, опиянени от нейната власт,
И пак я чакаме – като дъжд след суша.

После дълго търсим някъде из руините,
с надежда да съберем разбитите си сърца
Уви...вече не сме влюбени, нито наивни,
а помъдрели, открили в себе си ОБИЧТА...

март 2014 г.
Атина