автор: fadul

Веднъж, както става само в приказките, пред една схлупена къща спряла знатна каляска, теглена от 6 охранени коня. От нея слязъл тантурест господин в разцвета на своите сили, и с перка на гърба.
Това бил Карлсон, който още не живеел на покрива, тъй като Астрид Линдгрен към този момент нямала и идея да става писателка. Така че симпатичният дебеланко обитавал специално тунингована за всякакви величества каляска, и се ползвал с всички привилегии, отпуснати му от приятеля му по чашка Шарл Перо. И тази сутрин, както много други, махмурлукът мъчил бедният Карлсон и го карал да прави разни странности - като тази да спира внезапно, да нахлува в първата изпречила му се къща и да говори със стопанина за смисъла на алкохолизма.
- Излез, който и да си, и ми окажи гостоприемство! – изискал право на уважение бъдещият съсед на Черен Петър.
Стопанинът на къщата, да го наречем Станой, не, че не можем да го наречем и Пигмалион, ако ни скимне де, та Станой излязъл и погледнал без любопитство натрапника.
- Добре сте дошъл, странни господине! Извинявам се, че нямам с какво да ви нагостя, но съм беден.
- Ако ми отговориш на един въпрос, това може и да се промени – казал с ларж нотка в гласа си Карлсон, и тутакси извикал интереса на домакина. - А въпросът ми е: защо пият хората?
Неочакваната възможност за някоя и друга медна монета раздвижила горният етаж на Станой - мислите му се втурнали като вятър в празна фурна и се заблъскали коя да излезе по-напред.
- От моя гледна точка, драги ми господине, богатите пият, защото могат да си го позволят, бедните – защото не могат да си позволят да са трезвени, а нормалните – защото са нормални.
- Според теб към коя категория спадам аз?
Станой погледнал своя събеседник – странна смесица между Санчо Панса и вятърна мелница, и се замислил как да не го обиди. Накрая си харесал следният отговор и го изстрелял наслуки:
- Може би защото нямате истински приятели.
- Дързък си, много си дързък, страннико! – казал замислено Карлсон, – но си прав. Моите приятели не ме уважават, а се страхуват от мен. Ако не беше господин Шарл Перо да ме пази, онази баракуда - Червената Шапчица, и мустакатият смотльо с чизмите отдавна да са ми видели сметката. Пред мен говорят: „Господин Карлсон, нося ви кошничка с прясна храна и бутилка вино!“, а също и „Господин Карлсон, намерил съм ви чудно хубава принцеса за женене, само кажете кога ви е удобно да ви запозная!“, а само да се обърна, и се започва: „Тоя холестерол не мога да го дишам!“ , „Да бе, и аз - съвсем е изперкал!“...Прав си, не мога да го отрека.
Като казал това, Карлсон великодушно подал две монети с приличен номинал на своя събеседник.
- Заповядай, заслужи си ги!
- Благодаря! Ако пожелае Ваше височество, аз бих могъл да съм му верен до гроб!
- Пред платените приятели предпочитам безплатните врагове, но благодаря все пак! Между другото, можеш да ме пипнеш за щастие – скоро ще ставам нещо като коминочистач.
Станой пипнал Карлсон, след което се поклонил и посрамен влязъл в бедния си дом. А Карлсон се качил на каляската и заповядал на кочияша да го откара до Вимербю – там, където на един тих двор, пред една бяла къща, играело малко момиченце на име Астрид.