автор: Lorena

Под грапавите пръсти на лунния кочияш пищи вселената,
а всяка стъпка е взривеното мълчание на падащия стон от устните
на вечната весталка и съюзница на живите- Съдбата.
Разплискана онази странна обич кове доверие със длани
изхабени от стаена нежност, покарала филизи по кожата.
Ще прекося онази бездна помежду ни,
ще сграбча рамото ти с неистовата жажда на жена,
изпила цялата ти страст, но недокосната от устни-
покварена, разхайтена и вечна,
а ти ме прокълни с онази дума,
от тихото “Обичам те” проходила.
Не я разбрах, едва я промълви,
но тегне и ранява като клетва.
Хвърли на вятъра последното сърце,
притихнало в ръцете ти и сгушено.
Ще начертая мост от думи помежду ни,
без обич мога, но без тях едва ли.
Пролазва пролет с тихото доверие на влюбен,
последният сезон, във който ще раняваш.