автор: gabrielle

Аз съм пустиня,
нищо няма в мен -
нито влага, нито песен,
нито стрък трева,
синева,
няма огън, няма пепел.
Пустиня съм–
мираж,
страж
на тишината.
Нямам глава –
само очи –
като факли, като главни...
Светят в тъмното.
Палят пожари,
нищо не жалят.
Тичам по плажа с боси крака,
тичам по пясък...
Или газя в снега?
Горят ходилата...
Тихо е.
Няма въпроси –
нито „накъде”,
нито „а после”.
Боси сме.
Носим се някъде без посока.
Зеят пробойни – като пропасти
в опропастените ни представи
за щастие,
за бъдеще,
за още...
Потъваме дълбоко в делника,
потъваме дълбоко в хляба.
Тестото им е лепкаво и меко,
завиваме се, топло ни е...
и тишина поглъща „трябва”.
Загърбваме това, което имаме –
което искахме,
бленувахме,
сънувахме.
И само трънища остават в дните ни,
а нощите са душни, сити сме.