автор: YouNeedLobotomy

Вечер когато ставаше тихо ,преди да заспя си мислех за нея. Представях си как е на съседното легло по пижама и си говорим цяла вечер. Споделяше ми идеи, които имаше и понякога щом чуеше моите се вдъхновяваше и заставаше на колене на леглото си и ме гледаше с вълнение и ме разбираше толкова ясно, че завършваше изреченията ми.
Никога не си представях нещо сексуално свързано с нея. Не съм искал подобно нещо от нея. Ако тя го поискаше от мен веднага щях да го направя, защото това което изпитвах към нея наричах "влюбен" и знаех, че когато си влюбен в някой искаш да правиш секс с него. Дори щях да се държа сексуално ако се приближа до нея защото, просто не знам как иначе да се държа с момичета, към които изпитвам интерес. Но във фантазиите ми никога не си сваляше пижамата. Беше жадния за живот съюзник, който няма търпение да промени света.

***
Ако имаше нещо от което ме беше страх то беше да загубя ума си. Вярвах, че мога да преживея всичко което живота хвърли срещу мен, но не и ако вземе съзнанието ми. Мисля за това от както видях как баща ми се разпадна пред мен. Почти не помня сцени защото беше твърде отдавна, но помня страха. Как силен, умен мъж, който винаги има забавния и правилен отговор на всичко деградира напълно за месец. Става неспособен да свърже две изречения и не може да свали тази малоумна, плашеща усмивка от лицето си.
***
Харесвах хората в гимназията. Все още нямаха ясно изразени граници и им се налагаше да създават. Обожавах да попадам с приятелите си в ситуации, в които не сме били преди това и в които нямаме представа какво ще направим. Да сме длъжни да импровизираме. Чувствах се най-жив когато съм на ръба на личността си, й трябва да стана нов човек, за да продължа. Тогава усещах как всички граници, които имам съм ги поставил сам, за да направя живота си по-разбираем. Докосвам се до хаоса, който дебне отвъд тях и от този хаос разбирам истинската природа на всичко. Дори нещата, които имаш за стабилни са само направени от конструктор и всичко може да бъде престроено и преподредено. Имаме свобода точно толкова колкото поискаме да имаме.

-Значи не ми вярваш, че ще успея? Искаш ли да се хванем на бас?
-Хахахаха на какво?- Тя се усмихва предизвикателно, а аз я пробождам с очи.
-Зависи. Колко далече си готова да стигнеш?
-Много.- Маха с глава и ме гледа.
Замислих се.
-Аз не съм сигурен дали съм склонен да стигна чак толкова надалече. Но бих си заложил обувките.
-Какво ще ти правя обувките?- Засмя се още по-силно.
-Не е какво ТИ ще ми правиш обувките, а какво АЗ ще правя без обувки. Прибирането до вкъщи може да е много трудно.
-Разбирам. Действително бих искала да видя как ще се прибираш бос. А ти какво искаш ако спечелиш?
-Обувки?- Погледнах въпросително, но тя замаха отрицателно с глава.- Сутиен?- Загледа нагоре замислено.
-Окей. На сутиен съм съгласна.

Запристъпвах уверено към момичето с приятеля си до нея. Не изглеждаше твърде агресивен. Е най-лошото възможно е да ме набият.
-Здравейте.- Махнах с ръка неловко. - Ще помоля за нещо което ще предизвика силно желание у вас да ми разбиете носа.- Сърцето ми биеше за повече от колкото му се плаща. За да се държа хладнокръвно в такива моменти, си казвах "Прави това което ще направи историята най-забавна за разказване после". - Но става въпрос за впечатляването на, ето онази госпожица- Посочих Лили, която седеше на пейката и гледаше невярващо. Явно не очакваше да стигна чак дотук.
Момчето и момичето ме гледаха с малко опасни усмивки и очакваха развитието.
-Ами хванахме се на бас, че ще мога да получа целувка по бузата от вас. - Неловкостта ми надделя.- Не е нужно да го правите, просто разговора изби натам и не успях да го спра.- Но бойния ми дух се върна.- Но става въпрос за евентуална доживотна любов със съответната госпожица и дали бихте ми помогнали само този път. А аз ви обещавам, че ще ви го върна.- Ухилих се неестествено.
Момчето и момичето се засмяха. Погледнаха се.
-По бузата?- Погледна ме момчето.
-Не бих си и помислил за нещо повече.
-Няма да ти се сърдя.- Момчето погледна момичето и се изсмя. Тя вдиган рамене, стана и ме целуна, а аз извих най-победеносната усмивка, на която бях способен.
-Вие сте съкровища! Дано сте много щастливи!- Благодарих им и тръгнах победоносно към Лили.
-Дължиш ми сутиен. Сваляй!
-Свали си го сам. - Каза тя и се усмихна предизвикателно, а аз бръкнах под блузата й и го направих.
***
Попринцип не бях срамежлив и в редките случаи, в които изпитвах социален дискомфорт успявах да го надскоча. Не се притеснявах да си говоря с други момичета освен с Ани. Можех да я гледам с часове, но когато се случеше да имаме общ разговор, винаги внимавах да стоя в безопасната част на нещата. Не казвах нищо интересно и не се чувствах силен. Ако се случеше да се заговорим, често лъжех, че имам работа и трябва да тръгвам защото изпитвах паника всеки път когато разговора започваше да умира. Не исках да ме мисли за скучен което щеше да стане ако казвах само безопасни неща и не исках да ме мисли за идиот, за което винаги имаше риск, когато се хвърлях в импровизация.
Но можех да я гледам с часове. Излъчваше невинност, но власт. Хладна сигурност, но изострен апетит към хаоса. Нещата, които виждах в нея се самоотричаха. Усещах я да има болезнена нужда от някой, но да е напълно самостоятелна.
И вечер преди да заспя си представях как е на несъществуващото легло до моето по пижама и си говорим . Разказва ми истории, които ме карат да тръпна и да се смея и да вярвам, че предстоят невероятни неща.
Бяхме изобретатели и променяхме света всеки ден. Бяхме се хвърлили изцяло в бездната и гледахме хаоса в очите. Единствената константа, която ни трябваше в животите ни беше, че сме заедно.
***
Една вечер и писах да излезем само двамата. Не знам защо ми хрумна точно сега, но го направих. И тя беше очарована от идеята.
***
Ходехме с нея по попа и мълчахме. Исках да запълня мълчанието с нещо и направих най-безопасното на което бях способен. Започнах да и разказвам книга, която бях прочел. Това правим всички страхливци. Не, е че не можех да измисля по интересна история от книгата, но така можех да се скрия зад авторитета на автора. И тя слушаше и изглеждаше заинтригувана. И аз знаех, че историята не е толкова интересна. И тогава се сетих, че когато момиче се интересува от скучната ти история, всъщност не се интересува от нея, а от теб.
***
Когато баща ти се разпадне пред теб и от малък ходиш по психиатри, да чуеш дявола никога не идва напълно като изненада. Не е нещо от което не си се страхувал цял живот.
***
Можем да я вържем у вас и да я изнасилим.
Гледах втрещен в красивото й спокойно широко усмихнато лице. Знаех, че трябва да се постарая само още малко . Мечтаех за това от години. Щеше да е толкова хубаво.
-Много се радвам, че излезе с мен.
-Гушни ме.- Приближи се към мен и ме докосна с глава. Прегърнах я и усешах дъхчето и да гъделичка врата ми. Исках да стоим така завинаги.
Избързах нали?-Отвратителния глас сякаш капеше мас в мозъка ми.- Да избързах. Първо ще я държим в кутия под леглото ни. И ще я вадим, за да режем по тялото й.
Ръцете ми галеха малките и рамене. Беше най-нежното същество което познавах.
Какво можех да направя? Мечтаех за това от толкова отдавна. Най-големите ми мечти и най-големите ми страхове се случваха едновременно.
-Харесваш ли ме?
Ще убием всички, които познава пред нея. Ще я накараме тя да ги убие.
Тя ме погледна с разширените си зеници.
-Да.
Не знаех как да я попитам по-ясно.
-От едно до десет колко?
-Десет.
Ще я заобиколим с огледала, ще отворим черепа й и ще сипваме киселина в него. И ще я караме да се гледа.
-Това значи, ли че ме харесваш, харесваш.
Тя се усмихна още по-широко.
-Да.
Стиснах я по здраво с ръце и тя се стисна в мен.
-Обичам те. Искам да си около мен повече.
-Миришеш на приключение.- Каза тя и видях най-милия поглед в очите й.
***
От малък ми напомнят, че трябва да кажа веднага щом се случи нещо такова. Казват, че можели да ми помогнат. Но ако започнех да се лекувам сега това беше края с Ани. Щеше да избяга от мен.
Чувах гласове и виждах странни неща само когато тя беше наоколо.
Ходихме на кино и гледах как огромен човеко-козел мастурбираше на сцената, докато я гледаше с гнусния си поглед.
Целуваше врата ми и главата ми крещеше да прережа нейния.
***
-Мисля, че съм влюбен.- Казах на Мама.
-Отрязаха ли те. - Тя погледна тъжно.
-Не? Не, защо го реши?
-Изглеждаш тъжен.
-Започнах да чувам гласове. Не искам да я загубя.
***
Бях в болнична количка. Можех да ходя, но такъв им беше формулярът. Казах на Ани, че съм шизофреник. Тя дойде до болницата. Не беше виждала как човек се разпада напълно, затова засега заболяването ми само ме правеше интересен.
Стояхме, гледахме се и не знаехме какво да кажем. Бяхме две деца, които не се познаваха. Не знаех нищо за нея, но въпреки това бих умрял за нея.
-Каквото и да стане с мен искам да знаеш, че здравия аз те обича супер много.
-И аз теб.
Беше фалшиво. Не бяха от нещата, които казвах когато бях на ръба на хаоса. Изглеждаше престорено и превзето и не разбирах защо. Емоциите, които изпитвах към нея бяха толкова силни и толкова красиви, но всичко което успявах да изкарам в думи беше фалшиво. Искаше ми се да успея да и покажа чувството, но не можех.

Ще умреш сам и насран в панталоните си.- Каза дявола.
И никога няма да имам шанса да й покажа колко наистина важна е за мен, дори без да знам коя е.- Довърших аз.