В кръвта ми ни един талаз.
Две мъртви езера - очите ми -
от бряг до бряг мълчат.
А вееха запролетени ветрове
и тегнеше повърхността им в цвят.
При тебе идвам, Пловдив, пак
най нежния сонет да възкреся.
Ти вдигнатата лава помниш ли
с акорди на Бетовен в две сърца.
Високо бликналите гейзери
разсипваше изригнала луна.
А под лъчите от очите ни
със нас танцуваше призвезден валс.
Но езерото наше спи.
Фонтани пеещи, какво ви покоси?
Вълшебните мелодии, къде укри,
задъхан град?
В Марица ли удави празника ни?
Сама на плочника тъгата ми седи.
Тук всичко глухо е за моя плач.
И в полуздрача наранен
за тръгване пищи вечерен влак.