автор: antonio60

Ван Гога усети тежката ръка върху рамото си и… се… събуди.
- Хайде, стига си спал! - рече му Нако Пирата. Хайде да черпиш, панаир си имаме!

Двамата мъже стояха в Хоремага на бай Гошо. На стара олющена и омазнена маса. Това място през есента беше клубът и офисът взети заедно. Както му казват вече по модерному - гражданята.
- Няма мангизи, братле. С какво ще черпя. Няма и няма.
Истинското му име бе Иван Стомната. Обаче всички му викаха - Ван Гога. Той наистина рисуваше. Истински художник. С лице отдавна обрасло с брада и мустаци. С високо чело и правилен нос. Облечен с червено-кафяво сако, доста протрито. Наметнат с неизменния си зелено-жълт шал. Който носеше зиме и лете. Със стари, непрани дънки. Обут в кубинки, подарени му от един военен. И естествено на главата с характерното таке. Очите му леко зачервени, не толкова от алкохол, колкото от дима на печката. До която бе приседнал.
- Слушай! - рече Нако. Дай да отидем да загърлим едно лозе и да вземем някой лев.
- Нали знаеш, че не съм по хамалските работи, сподели – Ван Гога.
- Знам. На тебе стига ли ти пенсията по болест? Едно пиене като хората не можеш да почерпиш.
- Ти слушай. Като бяхме в Обзор и Созопол, помниш ли колко риба изядохме и бира изпихме, а? Май забрави!
- Вярно е! – с примиренчески тон се съгласи Нако. Ама дърва за зимата имаш ли? Или въглища. С какво ще си топлиш стария задник?
- Нямам, чакам да ми осигурят от социалните. Сподели Гога.
- Хубаво, аз ще те черпя едно, да не кажеш туй-онуй. Да пием по един коняк, че да се сгреем. Ама ти що не рисуваш? Поне има кой да ти купува картините. Ще вземеш някой лев.
- То не става тъй, Нако. Трябва да ти дойде отвътре, от дълбините на душата. Не е джаста-праста.

Иван Стомната, или тъй наричаният Ван Гога, се стопли от изпития коняк. Беше близо до печката. Започна да примигва и притваря очи. Стана му спокойно.Топло, уютно и приятно. Унесе го в лека дрямка. Огледа се и изведнъж… Видя се седнал на един чин в училище. Беше първи клас. Учителят им по рисуване предаваше първите уроци. Показа им клонки от бор и една голяма снимка на цяло дърво. Това беше задачата. Да нарисуват борове с естествения им цвят. Учителят остана доволен от рисунката му. Всичко беше както трябва. Но боровете не бяха зелени, а оранжеви. Когато попита Иван за тези цветове, той отвърна:
- Така си ги представям, така ги виждам, учителю.

Последният нищо не каза, но остана учуден и доволен едновременно. После Иван от чина се пренесе и качи на бясна въртележка. В центъра на панаира в малкото градче. Качен на синджирените люлки. А отдолу го гледаше отдавна починалата му майка. Махаше му с бялата си забрадка и се усмихваше. Цветовете на околните се сливаха в едно. Вятърът го блъскаше в лицето. На него му беше приятно. Чуваха се виковете на продавачи, които хвалеха стоката си. Продавачи на: семки и памук, на печени ябълки, локуми, баклава, ментови бонбони и шекерени пръчици. Малки деца носеха розов памук, приличаш на малки облачета. Виждаше се високото - Виенско колело. Чуваха се и крясъците на малчуганите. Когато се вдига и спуска. Есента беше топла, беше нежна. Топла и тъжна есен. Пак беше на чина си при учителя по рисуване. Тогава получи първата си похвала и отлична оценка. С малката уговорка, че трябва да спазва “правилата” в училище. Каквото каже учителят, това е! Спомни си първите участия. Първите награди, кутии с цветни моливи, блокчета за рисуване, акварелни комплекти. Спомни си художественото училище. Художествената академия. Първата самостоятелна изложба. Първата любов. Годежът и сватбата с Елена. Децата, най-голямата радост в живота. Новото жилище в София. Втора, трета самостоятелна изложба. Радостта, славата, злобата и завистта. Отвори очи и отпи последна глътка. Спомни си как зачестиха посещенията в кварталното кръчме. Запозна се с местните зевзеци. Започна с едно малко, после стана едно голямо. После по няколко големи и така. Докато жена му поиска развод. Остави апартамента на децата си. Да не им е в тежест. Ще им помага, колкото може. Остана направо на улицата. Негов приятел му намери една къща. В малко провинциално градче. Щеше да я ползва без да плаща нищо. Просто да я поддържа и да се грижи за нея. Хората и на това бяха доволни. В малкото градче нямаше много забавления. Единственото място за разтуха и приказки остана малкият Хоремаг. Добре, че му дадоха пенсия по болест. Пипна хиляди болести покрай развода. Не можеше да проумее как един алкохол съсипа живота му. Тук се запозна с Нако-Пирата, Гальо-Табакерата, Иван-Юрдека. Все местни зевзеци. Те не бяха лоши хора. Просто се заседяваха малко повече в Хоремага. В Хоремага на всеизвестния Бай Гошо. Правеха му оборота, дето се вика. Кръчмарят им правеше компромиси. Даваше на вересия. После ги пишеше на тефтера и така. Момчетата разнообразяваха живота на Гога. Водеха го по язовири и на лов. Иначе го уважаваха много. През лятото Ван Гога му намери колая. Заедно с Нако-Пирата ходеха в Обзор, Созопол, Несебър. Обикаляха цялото Южно Черноморие. Нако имаше приятели рибари. Беше доста як. Помагаше им през сезона. Даваха му по някой лев. Черпеха го с цигари. А пък риба - ядене на корем. А Гога рисуваше ли, рисуваше. И картините му се продаваха, като топъл хляб. Правеше майсторски портрети. Рисуваше и пейзажи. От Нако рибата, от Гога - бирата. Добре си живееха. Абе с една дума връзваха двата края. На Нако му викаха Пирата, щото като малък все приказвал, че ще стане пират. И щял да командва голям кораб. Останал му един голям нож и една черна превръзка за око. Връщаха се от морето и отново всичко се повтаряше. През есента и зимата – в Хоремага. Когато беше по- трезвен, започваше да говори за изкуство. Всички млъкваха, даже и Ваньо- Юрдека. Който му беше нещо като критик. Говореше, че изкуството е важно нещо. Не стига единият хляб. Трябва да има духовност. Човекът е социално животно. Трябва да комуникира с останалите себеподобни същества. Затова се отличава от животните. Човекът е Божие създание. Трябва да следва Божите заповеди, че в този живот има и морал. С тези думи винаги приключваше безплатната си лекция.
Някой път Ваньо-Юрдека го предизвикваше с вечния си въпрос за моженето и способностите на Ван Гога.
- Абе, Гога, толкоз картини си продал. Толкоз пари си взел. Нарисувай една картина. Ама да и вземеш един милион. И тогава си гледай кефа, бе човек.
- Не става тъй, както я мислиш ти, Юрдек. Трябва да имаш вдъхновение. Да ти дойде Музата. Абе какво ли ще ти обяснявам на тебе.

Правеше така, ядосваше се. После се прибираше вкъщи. Защото оставаше неразбран. Оставяше ги да се карат в кръчмата. Нако го защитаваше, а Юрдека се бъзикаше и им гледаше сеира.
Подигравките на Юрдека го провокираха. Той започна да отделя по малко време. Започна да рисува. Спомни си рисунката с бора от втори клас. Вече беше помъдрял и натрупал опит. Искаше да направи нещо изключително. Да им затвори устата на тези неграмотници. Рисунката с трите бора се оформяше. Той наслагваше слой след слой. Рисуваше много бавно. В повечето случаи беше трезвен. Съсредоточен и концентриран. Вглеждайки се, човек откриваше интересни неща в рисунъка. Щеше да открие, че върховете им приличат на човешки глави. С големи бради като на Дядо Коледа с мустаци. Дълбоки очи. Сериозни с философски израз на лицата. Отстрани стърчаха клони, приличащи на протегнати ръце. Клоните се клатеха от тези панаирни ветрове. Сякаш говореха с човешки глас ”Нас ни брулят ветровете на Панаира. Ветровете на пролетта, лятото, есента и зимата. Ние все им отстояваме. Не се оплакваме, като вас, хората. За щяло и нещяло. Даваме на Вас свежия и животворен въздух. Без който не можете. Както и свежестта на цветовете и красотата за очите. Сочим Ви, че над нас е небето, над него само - Бог. Покайте се, слаби малки хора и човечета. А какво правите вие, хората: ”Сечете ни за маси и столове, като по този начин унищожавате себе си. Съд, съд ще има за тези деяния”

Ван Гога отново усети ръката на Нако върху себе си. Искаше да отвори очи, те тежаха, не се вдигаха. В ушите му бучеше и трещеше. Представяше си моторите, дето обикалят в металната сфера. Шумът беше от сирената на приближаващата линейка. Животът му премина като на кинолента. Последното, което остана запечатано в съзнанието, бяха трите бора. Една от главите на най-високия се превърна в огромен облак от ярка светлина. Той потъна в него. Облак от светлина, от който струеше доброта, сърдечност и безгранична любов. Така предаде Богу дух.

Дошлият лекар провери пулса му. Не установи такъв. Погледна Нако и кръчмаря и поклати тъжно глава. Натовариха го на носилката. Малко преди да го откарат, докторът попита.

- Има ли близки, да съобщим да обясним процедурата по-нататък.
- Няма. – с подсмърчаш глас промълви Нако. Трябва да се обадите в Общината. Да се погрижат за него.

Линейката отпътува. Останалите по масите гледаха тъжно в пода. Нако стана да си върви. В поглед в пода видя голямата чанта под масата. Взе я и погледна вътре. Имаше една картина с три оранжеви бора. Сякаш с човешки глави, вместо върхове. Предложиха да я предаде в Картинната галерия. При уредника, Шаренков. Последният остана изненадан от качеството на платното.
- Колко ли струва? - попита Нако.
- Тази картина струва милион, бе момче. Този, дето я нарисувал, направо цял Ван Гог.
-Ние си го знаем, бе Шаренков. Каза Нако, след което се прибра.

После се върна в Хоремага. Каза им, че струвала поне милион.

- Видя ли бе, Юрдек, ти само се майтапеше с човека. Ама си замина. Кой ще му харчи милиона сега? Всички бяха съгласни с Нако. Отново сведоха мълчаливо глави.