автор: ivalex

На Анна Филипова

И разсече земята, небето с гръм
и чух да плаче дете, неродено
и човек видях във очите му, в дън.
И рекох да бъде и беше - простено.

И пяната свиреше в клоните бели
на пеещ снежен баобаб. Оттатъка
с еднорога донесъл вятъра, видя ли
колело на живота на обратно тръгна.

В някакъв първичен бульон
сперматозоида него същи откри,
и стана живота и ето ти ден
когато незнайно защо и ти се роди.

Яйце от пера на вечната птица дете
венчана за пепел на огън загаснал.
Феникс който ту се ражда, ту мре
в тъга си роден, но беше израснал.

Бягаш там дето остър, крепък въздух се рей,
където ще можеш да бъдеш мъжа и жената...
Там дето натежалите облаци на земята белеят,
и размахва ветрило от сребро и коприна мечтата.

А звездите в сънени люлки догонват луната
и кристалчета чисти в очите ти капят
и разцъфнат оковите дето те свързват с земята,
а ръцете ми в тихото страстите твои заклапят.

Нека вятъра скита с морско дихание,
нека впрегне хиляди птичи нозе в пелерина,
и ме търси мен и моя призрак видение,
за да види как бие в душата ми влюбена дрипа.

И тогава запява пустинята нежна
и сълзи откъсва от пясъчен гръб,
и море изниква, море от надежда
там където в зноя умира денят.

Там където тя и той са близо до мене
и аз чувствам дъха им на моята плът.
И луната изгрява в копринено време
за да вплита лъчите си в плитки от скръб.

Към стиха и една стара рисунка...
tuk