автор: antonio60

Старият войник Керкенеза изпрати поредния новобранец за дърва с ритници. Новобранецът, свикнал на гонки, изобщо не се противи.
Знаеше какво ще стане, ако се опълчи. Керкенеза, полегнал на леглото близо до печката, си пийваше с другите стари кучета и поглеждаше с гордост двете си нашивки. Току-що го бяха произвели в чин младши сержант. Цялото му родно село щеше да коментира изключителното му постижение. В техния край момите предпочитаха за женихи войниците с нашивки. Особено ако са две. По този повод беше и черпалото с люта домашна ракия, пресни туршии и други мезета. Старите кокали се черпеха и викаха - „наздраве”. И те уважаваха Керкенеза, защото му имаха страха. Той носеше непредсказуем характер. Както се смее, почервеняваше изведнъж и ставаше зъл. Сам твърдеше, че в такова състояние е готов и убийство да извърши. Подкрепяха го и офицерите, защото вършеше доста от тяхната мръсна работа, но, в интерес на истината, имаше по-голяма дисциплина. Такива неща, като другарство или солидарност към другите, му бяха непознати. Затова нямаше приятели. Като че ли само Димо правеше изключение. Новият младши сержант взе думата:

– Новобранците са големи глезльовци, Димо-о-о!

– Времената се промениха, Керкенез! – отвърна Димо.

– Променили са се, трънки!... Забрави ли как ни гонеха през новобранството?

Вече пийнал порядъчно, младшият се чудеше каква щуротия да измисли. Досети се за пухкавия Шимбо висшиста от Добрич. Така и не запомни второто му име.
„Шимбо знаел много и много четял… Сега да го видя аз!...” – рече си наум Керкенеза и отиде до леглото му:

– Скачай, киртак! Бягай за дърва, че на старото краката му измръзнаха.

Добричлията скочи бързо и се заоблича. Знаеше, че Керкенеза се заяжда с него за най-малкото: якичката му била мръсна, леглото неоправено, дрехите сгънати небрежно, коланът му бил над копчетата… И всичко това – само и само да го тъпче. За каквото и да го попиташе, новобранецът му отговаряше начаса като професор. Това озлобяваше още повече новия младши, защото го караше да се чувства глупак.

– Донеси дърва, ама сууухи! – напомни му Керкенеза и натърти: – Разбра ли?

– Разбрах! – погаври се Димо, като отговори вместо Шимбо и завъртя някакъв разговор с него.

Останалите стари пушки слушаха и пиеха кротко. Някой от тях изрече плахо:

– Внимавай с новия! Много уплашен ми се вижда. Да не чалне.

– Нищо му няма! Ще издържи – отвърна снизходително младши сержантът.

С констатацията му се съгласиха и другите стари пушки, които не бяха нищо повече от деветата дупка на кавала.
Започна се едно от многото пиянски излияния на Керкенеза. Правеше ги само, когато е пийнал. Иначе и две думи на кръст не можеше да върже. Обясняваше доста разпалено що са те ред и дисциплина и какво е тяхното значение в армията и не само в нея. В такива случаи говореше по-авторитетно и от ротния командир, почти крещеше. Как новобранците трябва да се каляват в битките, а не да хленчат като момичета. Почти всяко излияние завършваше с думите:

– Казарма е това, а не префърцунената цивилизация.

Омразата му към белия и пухкав като зайче Шимбо се роди от това, че винаги когато спореха, каквото и да станеше, новобранецът го опровергаваше. Но ще запомни той кой е Керкенеза! За цял живот ще го запомни! Пухкавият новобранец носи дърва цяла вечер. Всички заспаха около три часа. Захърка и старият кокал. Но в пет часа и трийсет минути, въпреки пиянската нощ, в помещението се чу мощният му глас:

– Ставайте, киртаци! Вашата мама!

Всички наскачаха и се заобличаха по войнишки. Младшият не видя добричлията. Шимбо все още спеше блажено.

– Спиш, а? Кретен! – разкрещя се Керкенеза. – Марш да измиеш балатума под пирамидите.

Миенето на балатума под пирамидите, беше най-голямото унижение за новобранците след чистенето на тоалетните. Правеха го обикновено дежурните по рота. Но и сега младшият демонстрира началническия си нагон за пореден път. Трябваше да е ясно кой е дежурен по рота и да се натегне на дежурния старшина Матев. Другите отидоха на закуска. След като Шимбо изми балатума, Керкенеза му намери друг кусур:

– Смени си якичката!

Това си беше гонене по устав – най-гадното от всички в казармата. Върви доказвай, че тази омразна бяла якичка не е мръсна. Винаги трябваше да свети като сняг. Шимбо остана гладен. След проверката всички слязоха в гаражите да подготвят автомобилите за предполетна подготовка. Все пак това си беше военно летище. Шимбо взе тубата за вода и тръгна към водогрейката. Пред него се изпречи Керкенеза:

– Напълни ми радиатора с гореща вода.

Новобранецът изпълни заповедта и премълча за кой ли път, но после се оплака на ротния. На пън да беше говорил, щеше да го разбере. Оня само го наруга:

– Ще изпълняваш, момче! Тук е армия. Българска народна армия! Нямаме нужда от глезльовци и мамини синчета. Утре, като дойде врагът, какво ще правите, а?

Добричлията отиде да подготви своя автомобил. От всички автомобили само пожарната кола и джипът на командира караха на антифриз. Всички останали радиатори се пълнеха с топла вода. Шимбо се мокреше целия. Кабината на неговия автомобил не беше уплътнена добре и когато духаше вятър, заприличваше на шушулка. Караше стара „Молотовка”. Най-тежко беше през зимата. Понякога, с другите новобранци, се топлеха във водогрейката. Керкенеза ги надушваше и разгонваше на секундата, като се хилеше грозно и жестоко. След оплакването стана още по-лошо. Командирът казал на стария войник и го предупредил:

– Оправяй се с новобранците! Не ща оплаквания! Трябва да докладвам на Стефанов, пък стигне ли до него, знаеш, че ще ни изпонакаже.

Оплакването на новобранеца вбеси младши сержанта, хвана Шимбо за яката и изсумтя:

– Ей, сега ти стана тежка службата! Ще се оплакваш, а? Само по устав, по устав ще те гоня, копеле мръсно!

От този ден добричлията бягаше до полудяване, миеше балатума под пирамидите, носеше дърва за печката и вечерята на старите пушки, които се излежаваха в спалното помещение и не ходеха в стола.
Наближаваше време за уволнение. Старите се отдръпнаха от Керкенеза. Не искаха да си имат неприятности с новобранците, които имаха вече година и кусур служба. Беше дошъл и новият, трети набор в казармата. С младшия остана само Димо, но и той се вясваше много рядко в поделението. Обикаляше с един тъмнозелен „ЗиЛ” страната. Керкенеза се въртеше из казармата като вълк-единак. Озлобя още повече и се затвори в себе си. Лицето му посивя и потъмня. Очите му се надуха като на махмурлия. И след идването на новия набор Шимбо си остана черната овца за младши сержанта. Почна да му тежи. Вече не беше новобранец. Реши да предприеме нещо и намери своя приятел градски от охранителната рота – доста едро и силно момче, тренирало джудо. С него не смееха да се разправят нито старите, нито младите, защото още в първите дни на идването му видяха как трима от старите пушки бяха проснати на плаца при опит да го „действат”. Двамата поприказваха и се засмяха. Летището беше дълго около три километра, оградено с телена мрежа. Имаше няколко поста. Евгени, така се казваше новобранецът-джудист, когато е на пост, следеше кога излиза и се прибира от „презоградска” отпуска Керкенеза. Младшият получаваше винаги отпуск, но и той излизаше незаконно някоя събота или неделя през оградата в най-близкото село. Една вечер се прибираше почерпен със сухарка, пълна с алкохол и мезета. Наближи поста, изсвири познатия сигнал, но остана изненадан, когато чу в отговор:

– Стой! Кой идва?

– Ще видиш кой идва, новобранец смотан! Сега ще ти взема автомата.

Сериозният глас повтори отново:

– Стой! Ще стрелям!

– Ще стреляш ли? – ядоса се Керкенеза. – Ей, пичлеме, сега ти взех автомата.

Чу се щракане на затвор. Шумът смрази кръвта във вените на младши сержанта. „Ега ти нахалните новобранци!” – помисли си Керкенеза уплашен.

– Какво носиш? – попита постовият.

– Храна и пиене.

– Давай храната, не съм ял от снощи. Заболи ли ме стомахът, направо те гръмвам. Храната може да е отровна като тебе. Отровил си всичко тук! Не знам защо ти викат Керкенеза? Трябва да ти викат Тарантулата.
Младши сержантът усети, че го облива студена пот. Ами ако наистина го заболи стомахът, ще го гръмне като едното нищо. С този шега не бива. Евгени, заяде лакомо и както дъвчеше, му заповяда да обясни прякора си. Старият заразказва как стар войник разбирал от птици и според него керкенезът е единствената птица от семейство соколови, която дебне плячката си, сякаш е вързана с конец. Младши сержантът нападал от засада враговете си като тази птица. Никога лице в лице. Така му дали прякора.
С всичко, което правеше, Евгени искаше старият кокал да закъснее за вечерната проверка. И постигна целта си. Обявиха младшия за издирване. А когато се появи, го вкараха в ареста. Командирите умуваха какво да правят. Все пак беше най-изпълнителният боец-отличник. Вместо да го дават на следовател, решиха да го разжалват, благодарение на командира Стефанов.
На другия ден ротният отряза нашивките на Керкенеза пред строя. Беше голям позор, направо срам. На клада да го бяха горили, щеше да му е по-леко. Без нашивки за къде? Стана по-зле, а и Димо го нямаше. Никой не искаше да се спре при него. Вече като прост редник, миеше балатума като дневален по рота. Не се противеше. Мълчеше и понасяше унижението с достойнство. Едва сега си даде сметка какви страдания е причинявал на другите. Странно нещо е животът: в един момент си на върха, а в друг падаш в калта. Даже не можеш да се изправиш.
Една неделя Шимбо беше дежурен по рота, вече повишен в ефрейтор. Ротният му каза да събере хора за работа. На гарата имаше за разтоварване вагон с въглища. Всички се скатаха. Едва събра няколко момчета. Обясни им, без да се кара с тях и да ги нагрубява, какво трябва да правят. Те се съгласиха и тръгнаха. Трябваше още един човек. Работата бе за десет души. Междувременно получи колет. Евгени беше в домашен отпуск и нямаше с кого да го сподели. Тръгна да търси последния човек за вагона. Отиде в киносалона, защото войниците се криеха там, особено в събота и неделя, когато има някаква работа. Беше тъмно. Дръпна едно от плюшените пердета и видя на едни стол Керкенеза. Чудеше се как да постъпи. Махна с ръка и го приближи мълчалив и замислен. Пулсът на стария войник се учести. Лицето му се зачерви и по него блеснаха капчици пот. Нервите му не издържаха:

– Пращай ме на вагона!

– Никъде няма да ходиш.

Старият боец остана като попарен. Очакваше отмъщение, а ефрейторът го покани на масата за заседания и извади храната от колета. Керкенеза зяпна от почуда. Не повярва на очите си:

– Знаеш ли, аз съм добитък?!

– Не си виновен само ти. Заприлича на ротния. Той не вижда човека под униформата. Виж как постъпи Стефанов! Можеше да те пратят в дисципа. Трябваше да се оплача на него. Нямаше да ме юркаш и сега щеше да си си младши сержант.

Бившият младши сержант вече бе научил името на добричлията:

– Как да се реванширам, Щилияне?

– Да си стиснем ръцете.

След много години, през едно лято, на плажа в Созопол разговаряха двама мъже, полегнали на пясъка близо до морската вода. От време на време избухваше непринуден смях. Единият беше Щилиян, вече дипломиран юрист, а другият – Делян, по прякор Керкенеза, разжалваният младши сержант, завършил гимназия с отличие.

– Кажи, защо ме гони толкова тогава? – попита Щилиян.

– Завиждах ти, че си студент. Между другото, благодаря ти за книгите – отвърна Делян.

– Не е имало защо…

– Кандидатствах ветеринарна медицина.

– Записвам те в първи курс! Обясни ми какво означава керкенез.

Делян се усмихна:

– Керкенезът е от семейство соколови. Другото му име е червеношипа ветрушка. Разпространен е в Европа, Азия и Африка. Никоя друга птица не дебне плячката си така, че сякаш е увиснала на конец… Да продължавам ли?

– Да пием по бира. И без това жените отидоха по магазините.

– Аз черпя.