автор: boliarkabg

От няколко дена мъжката половина на „завърналите се” мира няма. Сутрин в кафенето разузнаването донася какви ли не противоречиви новини. Мъжагите, дето се чудим къде през зимата да убием времето до обяд тихо се съвещаваме насядали пред редовните питиета с кафе.
Преди 2-3 дни Йордан от Горната махала донесе новината. Посред зима две къщи през тяхната, прозорците на комшийската къща вечерта светнали и останали до късно да светят. „Бре, голямо чудо”, - рекъл си Даката и като ставал през нощта ,че простата му все алармирала за снощната случка , поглеждал към запустялата до вчера къща.” Абе, маама му стара, свети.” - почесвал се той зад врата. Понечил да алармира пък половинката си,но тя така го скастрила при едно обръщане в кревата,че той замлъкнал до сутринта. Повече нищо не казал на жена си, но буквално долетя като изтребител в кафенето и донесе новината. Ама тя пък каква новина да знаете. Сутринта като поглеждал скришом през прозореца към къщата видял две жени да излизат и влизат от нея. Имало и дири по снега от кола. После видял,че дирите са с по-широки гуми. Значи голяма кола, джип може би. Групата ни жужеше като кошер от догадки. Какви са тези жени, откъде, къщата ли е купена или са наследници. Тукашните си припомняхме кои момичета едно време живееха там по нея махала, „присадените” пък тука разпитваха Даката: млади ли са, стари ли тези жени. Брех, голямо раздвижване стана.
Днес като насядахме около дежурните маси в кафенето, Йордан подсказваше с мълчанието си и невинния поглед,че носи новини за тайнствените обитателки на съседската къща. Нямахме търпение и го заподканяхме.
-Две жени, красавици. Личи си, градски жени от сой. Джип имат, бял , видях го навътре в двора. Бе, кво да ви разправям, по клинове се разхождат, с едни розови блузи, руси коси, ловят окото от далече, а представете си отблизо. Питах със стратегически обход жената , а тя като се развика, че все там гледам. Щяла да види днес какво става, ама не идело да увисне още първата заран у комшиите. Помнела от едно време,че там имало момиче в тая къща, по-малко някоя година от нея. После заминали за града, изселили се с майка й и баща й,останали само бабата и дядото. Не знаела, можело да е продадена къщата. Щяла да види и да спра да точа врат към тяхната къща.
-По малко все ще научим. - дълбокомислено заключи бай Васил, отпивайки кафе. - Наистина, че там в нея махала помня едно момиче, което замина с родителите си за града, но повече не зная какво е ставало. Кой ще се интересува от малко момиче.
Обстановката край сбраните маси ставаше все по-задушевна, зажаднялото ни око за непозната гледка се кокореше колкото може и си представяше какво ли не ново из селото занапред. Не било верно, че като се пенсионира мъжът не ставал за нищо вече. Бе кой го казва туй нещо. Може и да не става за нещо си там, ама са подробности. На фантазията му нищо й няма, че и на мерака.

…..
Снегът беше почти до колене, но има хора нищо не им пречи. В съседите от два-три дни нещо се размърда, лампи светят, кола се вижда на двора. Йорданова от Горната махала забеляза, че нейният Йордан необичайно се е разшетал навън-навътре в студа, дърва носи, снега мете. Зачуди се първо на тия инициативи като знаеше,че в студа не може с кран да го вдигне и да го накара да излезе по работа. Само до кафенето отиваше на бегом. Сложи му наблюдение и откри оживлението в съседската къща. Две жени, руси, розовеещи в разни клинове и грейки създаваха суматохата, раздвижила нейния Йордан. „Само туй ни липсва, разни въртиопашки из село. Къде им е съвсем слаб ангела на нашите момчета ще объркат още конците” - каза си на ум Йорданова и реши сама да разузнае врага. Щом излезе Даката тая сутрин и вихрено хукна към центъра на кафе, тя се облече „по-така” и запристъпя по улицата към съседската къща. „Щом светят лампите, значи ток има, а щом има ток звънеца ще работи” - размишляваше тя и натисна бутона на входната врата. Уж разсеяно гледаше по улицата, но периферното й зрение засече белия джип вътре в двора и разгазения , не изринат сняг наоколо. Не мина много време и на стълбите пред къщи се показа жена. На средна възраст, високо вдигната добре изрусена коса, черен клин на запазена фигура и бяла грейка върху полото.
-Заповядайте, какво ще обичате - каза жената на висок глас и се запъти към пътната врата.
-Ами, живея отсреща и видях, че свети в къщата, реших да проверя кой е и какво търси, стопаните отдавна починаха, да не би да е продаден имотът?

……………
Ей тъй става като се намесят жените. Всичко отива по дяволите. Язък за точените зъби, язък за интереса и за мечтите. Цялата работа разконспирира Йорданова, жената на Даката от Горната махала. Онова момиче, дето бай Васил се беше сетил за него, дето отишло в града малко с родителите си , та то де, върнало се. Само дето вече не е момиче, а възрастна жена. Ами възрастна ще да е, нали е около нашите години. Наследница на имота на дядо и баба заедно със своя братовчедка. Живота ги въртял и сукал далече от родното село. Елисавета, момичето, съседка на Даката, раснало в далечния град, пораснало. Омъжило се ,челяд завъдило,че се и развело. Останало само, вече възрастна жена. Братовчедката й пък, останала неомъжена, юристка от сой, на високи служби по столицата. Напечелила, наситила се на право, на закони и на живот богат и безсмислен. Срещнали се уж да продават или да делят дядовата къща и какво са правили, какво стрували ще разказват в дългите вечери на сбирките ни. Накрая оставили децата на едната от тях в имотите си по градищата, хванали се за ръка и пристигнали в наследствената къща. Ще ремонтират, ще оправят и понаредят и остават тука. Не са без пари, но живот нямат, затуй остават на село. Защо посред зима ли? Ами нямали повече нерви и търпение да си дойдат.
Размърда се застоялият живот на „завърналите се”. Разбуниха се като кошер мъжките сбирки в кафенето и женските на кафе по къщите. Братовчедките ще разказват подир някой-друг ден кое -що. Само да се понаредят и да се настанят. Веднага ще ги канят на сбирките и започват разказите и питанията. Зимата е дълга и има време за много приказки, за спомени. Какво друго, що живот е напред е, нищо,че идела старостта. Тя докато дойде що вода има да изтече.

Милка Маркова