автор: ivalex

Винаги преди да завали се случва... Небето притваря сиви длани и докосва въздуха с въздишка, в която открива земята и тревите... а сенките от деня утихват, копнеещи да бъдат заличени.
Земята призовава небето, а то отклика в докосването на боровете, така високо и така едва достижимо допиране. Невъзмутими боровете шептят с гласа на древни безименни и безбожни жреци, така като в непокорната си младост. Искам да остана и да чакам прилива на привличане и отчаяние между небето и земята, а нозете ми да стъпят върху мъха под боровете. А после се откъсна и пропадна в незнайното, като тях...
Една и втора капка, надежда - за земята, безразличие - за небето, за мен просто - дъжд. Няма смисъл и няма идея в раждането им от сивото небе, то просто е способно, ала земята е цялата очакване и трепет.
- Как пропътувах за да се разбия в стените ти? Сама ли дойдох? Колко дълго ги строи под старата камбанария тези чертози от синеещи камъни? Високи са, толкова са високи почти колкото живота на един бор. Аз мога да бъда, само оня миг в мига, преди да те допра, после ще се пръсна на светлина. Въздишка от съдбата на една, единствена капка, капка от жажда.
Светлината не прониква под стъблата на боровете, нито докосва сините ти стени.. от забрава те не знаят какво е самота, отчаяние, познават само духа на синия мъх. Толкова е лесно да отвориш ръце и да бъдеш свободен... небето не те приковава, нито за земята те държи в лоното си, нито аз мога да бъда тук завинаги.
Един ден просто ще отпътувам, дали надолу и нагоре, посоките са за дъжда... едва ли ще се дочакам да чуя името си. Когато е буря, то е само парченце съдрана басма плющящо на произвола, докато ти се чудиш дали да го повикаш... Аз оставам сама под небето. Непоникнала и натежала от дъжд. Копнея да бъда семенце от глухарче във ветровит ден, разлюляна и пренесена вероятност да цъфтя, да живея и да съм плитчица юлско слънце сред дантелено небе. Откъсната бледо розова перла от огърлицата на загасващия ден... книга оставена сред тревите... заспала премала в надиплените поли на нощта.
Ако сам си изгубил ключа за портата, как да прескоча сапфирните ти зидове, сега когато се здрачава? Аз не се страхувам от мрака, той е търкулнало се мастилено петънце ненаписан стих от несръчното перо. Но ако ти, сам си заключил портите, да оставам няма смисъл. Сега вали и боровете застрашително се накланят със стон, а водата препълва ниското и се плиска в нозете ми с търпеливо мълчание. Зовяща ме, чакаща ме...
Кажи ми виждал ли си босо момиче и повален бор? Аз видях веднъж и ми стига за един живот и за един сънуван. Случва се когато спре да вали... и когато небето не е тяхното... Един бор може да бъде изтръгнат само веднъж, а момичето нея я няма...

... само косите и се развяват от дъното на езерото.