автор: mariq-desislava

Ръцете ти - древни молитви
загребват светове,
времето е минало незапочнато,
докато отрязваш косите на небето -
все още ни е имало.
Някой казваше, че събереш ли
две и две болки
се получава цяло щастие -
колко много думи трупаме вместо да ги живеем.
Сега тромави призраци си играят с духа ни,
изгревите са просто деца – идват и си отиват
като остаряла тълпа.
Тишината се крепи на някакви накуцващи стрелки
кротко, безропотно.
Ритъмът на всеки срещнат ден те препъва,
по гърба на зимата рисуваш лета,
докато кожата й пламне,
а аз те събирам камъче по камъче,
сърце по сърце,
обич намерена,
тършувай в душата ми.
Вече не може да ме заболи.