автор: dstoev

10 ОБЛАЦИТЕ
За "облаците" ми разказа първо Вики.Било по време на упойката, когато правила аборта.
-Това,-каза - въобще не бяха нормални облаци, мило.Изобщо даже не съм сигурна дали бяха облаци, но най - много на такова приличаше.Бяха много гадни!
-Гадни? Облаци? Че какво гадно може да има в облаци бе Вики?
- Не знааам!Не мога да го обясня.Потънал си в тях, разбираш ли.Накъдето погледнеш, все облаци, сиви и плътни.И ти става тъжно, и страшно, обаче най - силно се чувства нещо гадно, противно. Искаш да се махнеш от там.И не можеш.Знаеш че накъдето и да тръгнеш, облаците няма да свършат, и ти ще си умреш така - сам в облаците. Ето, сълзите ми сами тръгват!Аз и тогава съм се разревала.Разбираш ли, както съм под пълна упойка? Анестезиолога ме пита после – И защо бяха тия сълзи сега?Нещо болеше ли те?Нещо сънува ли?Обясни ми! За първи път пациент ми плаче под пълна упойка.Казах му за облаците, пък той ми казва :не е това, и други пациенти му били разправяли за облаци, за мъгла, за тунел със светлина в края, ама това било реакция на упойката, а моя плач не можел да разбере.Добре, как да му обясня, че това е гадно място и искам да се махна, а не мога...
Не че и опитвах дълго да му обяснявам - като не разбира, не разбира, негов си проблем.Имах си други грижи: за аборта, за брака ми, и това преживяване слава Богу постепенно избледня.
Дълго след като Вики ми разказа това, и си поплака пак в прегръдката ми, аз си мислех за тия облаци, за това дали са били сън въобще, дали са били символ на нещо, как би ги изтълкувал чичко Фройд, и дали не са продукт на мозъка, опитващ се да материализира чувството за безпомощност.
За съжаление се случи така, че разбрах!Без да има нужда да чета Фройд.Без посредничеството на упойка, просто ми се случи - през една нощ, по време на сън.Веднага осъзнах къде съм - от разказа на Вики.Наистина беше гадно!Аз, за себе си обаче разбрах кое е толкова противно.
Самотата.Чувството че си абсолютно сам.Ама не сам, като да си сам в кухнята и да правиш соса за спагетите, а в съседната стая жена ти и дъщеря ти да дрънкат на пианото и да грачат някаква песничка, заливайки се от смях; не и сам, както когато жената с която си мислел че ще остарееш, вземе че те изостави; или сам в морето, при сутрешното плуване, на километър от брега.Не, не.
Това беше абсолютната самота.Знаеш със сигурност, че на милиони километри няма друго човешко същество.Можеш да вървиш, да бягаш, да викаш, но е абсолютно сигурно, че нищо от това няма да те извади от облаците.А все по- силно и силно искаш да се махнеш.Имаше само един начин, един единствен изход, и за него бях също толкова сигурен.Облаците бяха продукт на мозъка и съзнанието ми, и само сам можех да се измъкна от това място.И както бяха продукт на собствения ми мозък, така бях сигурен и че ако не се измъкна, щях да си остана там завинаги, а тялото ми – да бъде като парче дърво с пулс. Затова побързах да опитам да се съсредоточа, затворих очи, хванах си главата с две ръце и започнах да си повтарям : "махай се, махай се, махай се, махай се".
Никакъв резултат ! Клекнах, свих юмруци на слепоочията, още повече стиснах очи и пак на ум, "усилих " до последно : "махай се, махай се, махай се", не знам колко пъти го повторих. Имах чувството че мозъка ми се изпълни с тая мантра до пръсване, и ...в един момент се събудих.
В леглото си.До мен спеше Вики и тихичко похъркваше.Значи не съм буйствал, иначе щях да я събудя понеже спеше много леко.Стори ми се чудно как след толкова емоционално преживяване, тялото ми е останало абсолютно неподвижно в реалния свят.В реалния?Хм.Станах и излязох на терасата да запаля цигара и да поразмисля.И досега не съм наясно каква им е природата на тези облаци, но факт, че нещото на което най -много приличаха е преддверие.Към отвъдното.Сигурно нещо сърцето ми е прихлопнало и спряло за няколко секунди, или дишането, в някаква сънна апнея.Каквото и да е, знаех със сигурност че не искам да попадам пак там.
11. ПОДПОЛКОВНИКА
Към обяд бай Илия пристигна с един вързоп дрехи и с тенджерка с пилешка супа. - Жената я даде - вика - да се подсилиш. Докато се хранех, той "запали" бойлера и изчакахме да стопли водата, като междувременно ми разказваше за децата си, показваше снимки, а после играхме на табла.След това ми бутна сапун в едната ръка, в другата ми даде вързопа, а през рамото ми метна голяма хавлиена кърпа.
- Дрехите са на синовете.Старички са, оставени са за работни тука ама са чисти.Виж там каквото ти става, облечи го.
-Благодаря ти бай Илия, наведох глава аз.И извинявай че те стреснах така снощи, но искам да знаеш че съм си мислил по въпроса и …не е от треската, мисля че съм прав…Осъзнавам че е много откачено и друг освен мен няма да го разбере, но все пак помислете си!Обещай ми!Няма да мога да понеса да ви се случи нещо!
-Айде, айде, добре, обещавам.А сега ще сложа по един чай да сваря, докато се изкъпеш.
Когато след петнадесетина минути с все още мокра коса седях до печката с чаша горещ чай в ръка и цигара в другата, се чувствах съвсем като нов.Нищо че горещата вода започна да свършва, още при сапунисването.
- Кога ще отидем на лекар?- попита бай Илия, докато наливаше чая.
- Ей, ама не се отказваш лесно!
- Изобщо няма да ме видиш да се отказвам.Паднала ти е малко температурата, и реши че си оздравял.Пък едва дишаш.
- Нека да е след ден -два, да видим дали няма да ми мине, и тогава.
- Утре отиваме, ако искаш да останеш тука.Наречи го изнудване ако искаш, но това ми е условието.Не искам да видя как те изнасят от бараката ми с краката напред.
- Разкажи ми за предишния собственик на това място, бай Илия.
- Ей, ама много те бива да сменяш темата…Ама айде, хубаво, ще ти разкажа набързо, че не обичам дългите приказки.По – обичам да слушам.
- Иля се казва.Зет ми е, мъж на сестра ми, руснак.Още през социализма дошъл в България на обмяна на опит.Пратили го в ТЕЦ - Варна да обучава нашите специалисти на някаква нова техника.Дошъл, залюбили се със сестра ми и се ожениха.Така си остана тука, заврян зет.Тоя имот тука, беше наследствен.Затова половината взеха Иля и сестра ми, другата половина - аз. Бараката се падна в нейното място, ама доста трудодни хвърлихме с адаша докато я направим това, което виждаш.
- Гледам само овошки насадени.
- Ами те така предпочитаха.Не като дойдат, и да махат с мотиките по цял ден, а така – да си почиват сред природата. Сестра ми по някой компот най – много да направи, адаша вареше ракия, и това им беше общо взето работата.
-Вие адаш ли си викахте?
-Ами да! Където Илия, там и Иля.Даже на личните карти, там дето пише с латинските букви е съвсем едно и също.
-Къде са сега - сестра ти и Иля?
-Сестра ми почина преди две години, Бог да я прости, а Иля е в Америка.
-Съжалявам, бай Илия.Съболезнования за сестра ти.
- Благодаря ти...-Дай да го зарежем тоя чай и да сипем по една ракия.Гаврътнахме почти едновременно остатъците от чая и бай Илия стана да сипе от ракията.Аз извадих от раницата неприкосновения запас - два кренвирша - за мезе.
-Тя тая ракия аз без мезе я пия.Майстор и́ е пустия му руснак, научи се, по- хубава от моята я прави, като олио се хлъзга.Айде, първо за Бог да прости.
Изсипахме по няколко капки на прашния килим и си чукнахме чашите, всеки потънал в собствените си мисли.Вчера ми беше първия ден, в който не отидох, даже и за малко до гробищата.Към лошите чувства, които питаех към себе си, се прибави още едно.Подло, Жоро, много подло.Вместо да страдаш някъде навън, мокър до кости от дъжда и гладен, ти си седиш на топличко, пийваш си ракийка, пушиш си и си правиш лафа.Май много бързо започна да забравяш.Нали всеки ден щеше да ходиш на гробищата? Продаде се за една топла стая, баня и дамаджанка ракия.Много евтино, Жоро, много евтино.
-Нещо се замисли.-сепна ме гласа на подполковника.
- За моите хора...Бай Илия, разкажи ми за адаша ти.Как така е в Америка?
-При дъщеря си.Тя замина нелегално, веднага след промените, с приятеля си.Големи драми бяха, ама корава глава, замина.Приятеля и уж имал там сигурна работа, квартира, всичко уредено...Трънки.Отишли, и всичко от нулата трябвало да почват.Какво е преживяла, само тя си знае.След няколко месеца се разделили с приятеля си и се преместила на източния бряг на щатите, в едно малко градче.Там се запознала с един американец и след време се оженили. Имат си къща и рибарско корабче.Общо взето добре се подреди живота и.Три деца роди, само дето адаша и сестра ми не ги бяха виждали на живо.Оля се съсипа да ги кани да отидат да живеят при нея като се пенсионираха. Имало място, да продават тука апартамента и друго каквото имат и да се местят да живеят при нея.Ама как се взема такова решение? На дърти години...После и сестра ми се разболя...Както и да е. -Стареца замълча за момент, отпи една яка глътка ракия и продължи.-Като почина сестра ми, Иля се поболя, много му беше тежко.Все по - често взе да идва тука и все по дълго да остава.Говорили сме си часове наред, ден след ден.Често пъти таблата или шаха бяха само повод да се съберем. - Не ми се стои в онзи апартамент –казваше - всичко ми напомня за жената, все по – самотно ми става, и вечер без да пия хапче не мога да заспя.
Един ден дойде - много развълнуван, бъркаше български с руски думи, едва му разбирах, и вика -Оля се обади, вика, лодката им се развалила, застрахователите не искали да плащат, ипотеката на къщата върви, можеш ли да помогнеш, вика.Моля ти се татко, продай апартамента и ела да живееш при нас.Не можах - вика -двайсет и кусур години да ви видя, на погребението на майка не можах да дойда, ела ти поне, моля ти се.
И така замина.Очакваше че докато си оправи документите и визата, ще е продал всичко, ама не можа, и се принуди апартамента на загуба да го продаде за да замине веднага щом може.
-А това място защо не го е продал?
- А, де?Не знам!Въобще не го обяви за продан.Така и не ми обясни свястно.Прехвърли го на мене.По добре било да е на някой сигурен човек, можело да ми се обади, че аз да го продам и да му пратя парите.
-Глупости.
-Абе и аз така мисля.Той знае естествено, че няма да го излъжа, ама...Мене ако питаш, без да си признава искаше да си остави вратичка.Да има къде да се върне, ако нещо там, в Щатите се обърка.
-Това ми е по - вероятно.Той обажда ли ти се от там?Какво разправя?Наред ли е всичко?
- А, обажда се ами.Два пъти по телефона, и преди десетина дена го видях и на компютъра на малкия син.На онова...какво беше...
- По скайпа ли?
- Да, това.
-Значи всичко при него е наред!
-Не се притеснявай, няма да се върне скоро, - усмихна се подполковника - ако въобще го видя пак на живо.Казва че съжалява че не може да отиде на гроба на жена си, че му липсва България, игрите на табла и шах с мене, приказките на по цигара вечер, ама според мене бързо ще се приспособи.Има такива хора - дялани камъни.Където и да го сложиш, ще си е на мястото, все едно цял живот е бил там.Той и в България така остана, заради сестра ми, заряза родина и роднини в Русия, сега и в Америка ще остане…Заради новото си семейство.
-Да пием за Иля - казах аз, като вдигнах чашата си пред очите.За Иля - дялания камък!
-Наздраве.Да е жив и здрав, и да му е лек и щастлив новия живот!
Отпихме, и без да се наговаряме обърнахме чашите "до дъно", а бай Илия стана да ги напълни пак, като си бършеше очите с опакото на ръката, докато аз кашлях в шепата си.
-Вземи, пуши от моите, стига си ги пушил тия угарки, -каза той като побутна кутията MARLBORO към мене.-Сега аз да те питам, снощи си говорехме с жената - роднини айде, нямаш, ами приятели? Млад мъж, може ли да нямаш приятели на които да разчиташ за помощ, ако се наложи?
-Имам няколко стари приятели, бай Илия, но само Пламен е в България.Имам и други, но те са по - скоро познати - комшии и колеги на Вики от операта.Моята работа е такава - за самотници, нямах подходящата среда за нови приятелства.А честно казано не ми и липсваха, при положение че имах Вики.
-Не му ли се обади, на този Пламен - да ти помогне, ако щеш и с някой лев.Не е срамно, случва се на всеки да изпадне в нужда. Или няма възможност?
-Той е милионер, бай Илия – усмихнах се при представата, че Пламен е материално затруднен - единствения милионер, който познавам.
-Имаш приятел милионер, - буквално зяпна от изненада бай Илия -и не му се обаждаш, а предпочиташ да спиш по пейките и да просиш пари, че да си купиш нещо за ядене?И да пушиш угарките на хората?Така ли?
-Да! – кимнах.
-Ей това не мога да го разбера!Значи съм бил прав, наистина си решил да не оставаш дълго жив!
-Не беше някакво осъзнато решение, бай Илия, просто така се случи.Живеех по инерция и нищо не ме интересуваше, освен да съм близко до гроба на моите момичета, и да съм достатъчно опиянен за да не мисля ; да се грижа за най – елементарните нужди на тялото си, и ако може, да не се събудя на другия ден.На два пъти тръгвах към аспаруховия мост, и се връщах.
- През целия си живот съм си правил планове за бъдещето, - продължих да се изповядвам- , а едни от най – хубавите ми спомени с Вики са - как съм я прегърнал, говорим си, и си мечтаем…И двамата не бяхме от тоя тип хора, които живеят само в настоящето.Не че ги упреквам, просто моят мозък не можеше да функционира без да прави планове, и да търси начини да ги реализира.
-След катастрофата обаче се промених рязко.Мозъкът ми започна да работи по различен начин – изцяло в опити да си спомни всяка минута от живота ми до този момент…Сигурно съм единствения човек на тоя свят, живеещ изцяло не в бъдещето, не даже и в настоящето, а в миналото…
-Но знаеш ли, бай Илия, усещам че светът около мен започва да ми става отново любопитен, и май започвам да се връщам в настоящето.
- Това е хубаво, ама пак не ми каза защо не си се обадил на милионера. - Тази думичка „милионер” бай Илия едва я превъртя през устата си докато я каже.Явно му беше странно че я използва за макар и задочно, познат човек.
- Причината е същата , която ти се стори толкова нелепа.Не исках един ден да науча, че самолета в който са пътували с Марина се е разбил, или са катастрофирали някъде с кола, или са ги заловили талибаните за откуп, или нещо, което въобще не мога да си представя.Не исках да преживея такава загуба за трети път, при положение че съм бил предупреден от съдбата.Обаче ти или не ме чу, или не ме разбра.Казах ти че съм се променил, и то скоро, през тия дни, особено пък днес.И реших друго - да му се обадя все пак на Пламен като оздравея, да му обясня всичко и да му поискам някакъв заем : за квартира и да си купя компютър за да мога да работя.Надявам се бързо да успея да му върна парите.И ще се помъча да ги държа с Марина поне физически далече от себе си, въпреки че ще е адски трудно.
-А така те искам! – усмихна се подполковника, като ме потупа по рамото – знаех си че ще стане пак човек от тебе!Ами тоя Пламен, какво прави в България като е милионер? Ама, и аз как питам, извинявай за любопитството.
-Ще ти разкажа, бай Илия. – усмихнах се аз.- Наистина му е много интересен живота.Ама друг ден, че сега ми се замая главата от тази ракия, и ми се приспа.Засега ще ти кажа само, че парите всичките си ги е изкарал с много работа, с много талант и малко късмет.
12. В ОБЛАЦИТЕ
Пиууу!
Отворих очи и се огледах колкото можах, без да мърдам глава. Лежах на земята, между леглото и печката.Съзнанието почти без забавяне ми подсказа къде съм, но не и защо не бях в леглото си.Последните минути преди падането нещо ми се губеха.
Пиууу!
Пиукането идваше някъде от рафтовете.Бомба?А , я стига глупости! Горната ми устна беше цепната, явно от удара в земята. Сигурно съм загубил съзнание и съм паднал .Опитах се да стана. Можех да движа пръстите на ръцете и на краката си, изглежда не бях получил удар..Къде съм отивал, по дяволите?
Пиууу!
Електронно пиукане, в барака без ток! Хм.
Главата ме болеше яко, но други поражения освен устната не усещах.Облизах кръвта.Устните ми бяха сухи и направо нацепени от високата температура.Почти не успях да ги навлажня.Мъчеше ме бясна жажда.
Пиууу!
Тоя звук ми беше познат, бях го чувал и преди, и то много пъти, но в момента нямах никаква асоциация!Навън беше тъмно, а последния ми спомен беше как си лягам след обед.Газовия фенер светеше, и светът около мен трепкаше с примигващата му светлина.Печката обаче беше угаснала.Напрегнах се отново да си спомня последните будни минути, но не успях.
Пиууу!
Ставаше все по - студено.Трябваше да събера сили и да се изправя.Чувствах се като че ли съм плувал до Бургас, отиване и връщане.Бях и съответно целия мокър, но не от морска вода, а от пот.А и дишането ми беше съответно - учестено и с малки глътки, като че ли само с крайчеца на белия дроб.
Пиууу!
Усещах че слабините май са ми по - мокри от останалите дрехи.Успях да се надигна на лакти и колене, после с триста мъки се изправих прав, като псувах наум.Толкова безпомощен се чувствах за първи път през живота си.Подпрян с една ръка на стелажа, погледнах надолу и видях тъмното петно от кръв на избелелия килим, там където беше бузата ми, а до него имаше едно доста по голямо и безцветно.
Пиууу!
Бях се изпуснал.Изглежда съм отивал до тоалетна, и не съм стигнал до вратата.Не се развълнувах много, тревогите ми бяха съвсем други, и далеч по -съществени.Май че наистина имах нужда от помощ.Въпросът, който стоеше пред мен, съвсем наистина беше дали да продължавам да се боря за живота си, или не.Усещах как силите безвъзвратно изтичат от уж тренирано ми тяло.
Пиууу!
Едновременно с пиукането, нещо на стелажа присветна и ми привлече погледа.Наведох се леко и разпознах очертанията на една стара Нокия.Индикатора за нивото на батерията монотонно примигваше ,съвсем прозрачен.Хванах gsm- а в ръка, и изведнъж в главата ми нахлу спомена :
- Айде, лека нощ, нищо че е още пет часа, лягай че си изтощен, а утре сутрин ще те водя на лекар.- казва ми бай Илия- Оставям ти тоя телефон, да ми се обадиш ако нещо закъсаш.На жената е, не се притеснявай, говорим помежду си без пари.Може и на бърза помощ да се обадиш, ама няма да можеш да им обясниш къде да дойдат.Имаме тука адреси, обаче не всички шофьори ги знаят. Тъй, че по добре аз да те закарам с колата.
- Добре, бай Илия. Утре ще отидем на лекар, вече реших.Лека нощ и благодаря за всичко.
-Айде, айде.За нищо.-и стареца излезе забързано.
Пиууу!
Погледнах телефона в ръката си.Съдбата явно беше решила да ми запази живота.Защо иначе беше този късмет?С бараката, с бай Илия, с този телефон?
Отключих клавиатурата и отворих указателя.В него имаше по- малко от десет записа и аз се взрях да открия име : "Илия", или :"Мъжа ми" , или нещо подобно, когато екрана изгасна.Изгасна решително и окончателно, и ме остави тъпо да се взирам в него. Разтегнах устни в усмивка, която отстрани сигурно е изглеждала зловеща гримаса.Нещо да кажеш за съдбата и за знаците които ти дава?-запитах се докато трескаво ровех с дясната ръка по стелажите да открия зарядно.Те, Нокиите са с еднакви зарядни, мислех си докато изпържения ми от високата температура мозък не осъзна най-накрая, че няма да ми свърши никаква работа зарядно, даже и да намерех, в къща без ток...Трябваше да отида до вилата на подполковника и да го събудя.До къде стигнах, Господи- изпъшках!Горките хорица, каква беля си взеха на главата с мене. Хвърлих нокиата на стелажа, отпуснах безсилно ръце, и седнах на леглото.Само малко да си почина, и тръгвам.Бях останал съвсем без сили.Не трябва да лягам, не трябва! Обаче ми прилоша и легнах , сложих глава на възглавницата, отпуснах се и моментално се отнесох.Веднага ми стана гадно, сиво и безнадеждно.
Освен другото, хвана ме и силен страх.Дали имах силите да се измъкна пак?Бях в безнадеждната пустота, бях в средата на самото Нищо, бях в ОБЛАЦИТЕ.Стиснах юмруци без да се бавя излишно, съсредоточих се, и започнах да повтарям познатата ми мантра : "махни се, махни се, махни се, махни се".Не трябва да се оставям на паниката да ме обземе, не, не само без паника, моля ти се, ей сега ще се получи! "върни се, върни се , върни се, въ..."- глас ли чух?Беше толкова неочаквано и ...нелепо!Заслушах се.Чуваше се някъде отдалече, но несъмнено човешки глас.После щях да го анализирам това, в момента просто нямах търпение да разбера нещо повече за гласа.Тръгнах както ми се стори в посока към него, и имаше ефект, защото се чуваше все по- ясно, въпреки че не разбирах нито дума.
Млъкна!Изведнъж – предишната тишина!Направо щях да се побъркам.Защурах се насам - натам, ругаейки на ум плътната пелена и липсата на всякаква видимост.Направих фуния с ръце и започнах да викам през нея, въртейки се във всички посоки, но най вече в посоката, в която вървях.И пак го чух!Чуваше се все по – ясно и по – ясно, и тоя път…пееше ли? ..Ясен ,.. звънлив ... момичешки глас.
- ...като балеринки...две кали... то балери …вървееели...пеели…!
Не издържах, затичах се с всички сили по посока на гласа, без да мисля че може да се спъна в нещо, или да се блъсна в стена и да се потроша.Бягах, залитах, а гласа ставаше все по силен.И познат.
- ла-ла-лалиии, нека да валии, тра-ла-ла-ла-лиии, нека да вали…!
Облаците изтъняха за момент, и успях да различа силует на момиче, вървящо право към мене.
- НИКИИИ !!!

05.01.2014г.
гр.Варна