автор: anonimapokrifoff

Въведение

Аз, Спънатий Пегасов, най-великият писател за всички времена, съм космополит политеист по произход, българин телом, по душа елинизиран египтянин с римски нюанс (т.е. чист македонец) и с разум на брахмомандариноравин с уклон към българския фолклор. Воден от алтруизъм, който така и не успях да изкореня, започвам рискован експеримент със съдбоносно научно значение, приемайки целенасочено амброзия по собствена рецепта, чиито съставки засега ще запазя в тайна.

Целта на начинанието е да активизирам неимоверно чакрите си и най-вече шестата – Ажна, за да разтворя зорко Третото си око и да постигна още по-големи висоти в словесното си творчество, макар още в началото да ме преследва съмнението, че всъщност отдавна съм надхвърлил не само човешкия, а и божествения максимум.

Изложение

Местонахождението ми е Парнас – съвсем истинският, не онзи край Делфи. Върхът на оригинала се намира на 8-ия етаж в блок 6 на „Овча купел 2” (до Околовръстното), апартамент 103 – боксониерата. Под мен са звездите и прочее небесни тела, както и облаци, трансформиращи се от перести в кълбести. Това няма особено значение, но аз добросъвестно съобщавам всички подробности, макар и извънекспериментални. Ще спомена и това, че всяка сутрин, когато сляза с асансьора на първия етаж, едва се разминавам с тълпата, чакаща пред вратата на Делфийския оракул – баба Пена, която гледа на карти, кафе, боб, но най-вече на лява ушна мида и на дясна обувка.
Денят е Свети Валентин Трифонов – 14 февруари 2014 година, петък. Заобикалящите ме софиянци, чийто говор облагородявам с мекото си източнобългарско произношение, са по родните си села да подрязват лозята. Самотата и тишината са перфектни предпоставки и аз пристъпвам към величайшето си дело. Ще описвам надлежно и прилежно всеки етап от усещанията си, та ако ще това да ми струва и живота. Ако го загубя, ще останат безценните ми записки наред с безсмъртното ми творчество.
Паля три китайски ароматни пръчици, наливам 200 милитра амброзия и си пускам „Гена ми пойде на чешма”. Пия. Когато чуя думите
вдигна ми юнак стомнето,
разлаби гърло юнашко,
поврати снага айдушка,
отнесе Гена убава,
изпразвам чашата на екс. По-нататъшните ми действия са същите и в посочената вече последователност.
След половин литър осезаемо се разтваря първата ми чакра – Муладхара. Забелязвам как Хор – Този, който е горе, връхлита и се насочва към нея, но там е Кундалини. Соколът срещу змията. Неговият клюн, раздвоеният й език и отровният й зъб. Двойната корона на Египет пада от главата на Първия фараон, а ореолът от слънчевия диск е евтин варак. Пристига Анубис, чакалският му плач напомня детски, и отнася Хор в тъмнината, през която преминават всички мъртви.
Поетото количеството наближава литър. В устната ми кухина вилнее Сет Червенокосия – богът на пустинята, гръмотевиците и хаоса. Извива тялото си на хрътка и вирнатата му опашка ме гъделичка. Давя неприятното усещане, което ме кара да кихам, с още амброзия.
Виждам Кумари Деви на една ръка разстояние. Тя плаче неутешимо – скръбта й е предизвикана от генитално кръвотечение, следствие от разпаднала се яйцеклетка, плод на първата й овулация. Шива ще има нова Дурга Кали, която ще благославя краля, като рисува точка между очите му, а довчерашната Кумари ще се превърне в обикновена жена, на която няма кой да отнеме девствеността, защото според преданието мъжът ще умре.
А, ето го и самия Шива: с едната си ръка се чеше по темето, с другата си бърка в носа, с третата придържа пениса си, докато уринира в ъгъла, а с четвъртата ми прави красноречив знак, че съм куку. Това, последното, не мога да го изтърпя. Каква наглост! Ставам и изревавам: къш!
Вече губя представа за изпитото, но е невъзможно да превиша 3 литра – толкова съм приготвил. Паля нови пръчици и тъкмо да пусна пак песента, се стряскам от блъскане по входната си врата. Отварям и виждам съседката – значи е останала, не е на село. И със сигурност е сама, иначе щеше да дойде заядливият й мъж. Тя е бясна заради шума, който вдигам с „Гена ми пойде на чешма”. Лицето й е зачервено, а зелената й пижама на розови гюлове е разтворена на гърдите и разкрива плът, смело и отдавна надхвърлила половинвековно съществование. Колкото повече гледам там, толкова по-езотерично ми става. Активизира се втората ми чакра – Свадистхана, която се намира в областта на половия ми орган и потенциира творческата ми сила. Не е комшийката, Ищар е – куртизанката на боговете, и тялото й уханнопее „Евкалиптова гора”. Чувствоизпадам в сърцебяг. Извършоправя извъннадейно ищахосластно ръкопосегание. Тя възмутописва и фръцоизчезва. Ибах йъ!
Изпитоусещам болезносърбел от кръвосъсредоточ в органогордостта си. Възмутопотресен съм и гневоядът предизвидокарва сълзинапълване на ирисосклерите, но идвопристигат Тот и Ганеша и ме успококротват. Майновъзгечвам я и пиепоглъщам богопитието. Слънцезарни, луннотръпни и усмихнатоденни щастливослучвания погнатогонят и отлагопрекъсват хвърчопланни дрямкопрозевни леканощвания.
Вдишвопоемам въздухоспокойствие. Принуден съм да изоставя поетичния език, за да не придавам изумителна образно-емоционална обагреност на строгия научен стил, защото тя би запратила читателя в неземни блянове, от които е невъзможно да бъде изтръгнат.
Мисля, че привършвам втория литър. Нещо драска по балконската ми врата – сигурно е котката на фръцоизчезналата съседка. Не, Бастет е. Ако бях бременна жена, щеше да ме покровителства. Все пак богинята бастисва огорчението ми, застава в поза лотос, приближава се виетнамката Мрън и поставя в чашката му шепа зелен чай. Щом Нут глътне Слънцето, цветето ще се затвори и ще ароматизира чаените листенца. На сутринта Мрън ще сподели напитката с любовника си Пън, а после ще му приготви червен ориз и любимото си куче.
Я! Кой дошъл! Достоевски! Заповядайте, Фьодор Михайлович, брате по перо! (Възпитано не казвам „по-малък брате”, защото за мъртвите или добро, или нищо). Вие твърдите, че ако сте имали време, така сте щели да напишете „Унижените и оскърбените”, че книгата да се чете и след 100 години. Е, аз я прочетох след 152 – нищожно на фона на вечността, – но така и не разбрах кои са онези 50 страници, с които се гордеете? Нескромен сте, миличък! Какво да кажа аз със своите гениални 555 555? А? Ооо, вдигате дърмите, така ли! Не ме уважавате ли, или сте обиден, че тук няма рулетка? Много Ви здраве, за да не казвам бляд! Потъвайте си там в забвението!
Пия. Ажна се разтваря. Усещам мърдростта и идентичността си. Ясно виждам влиянието на руския акавизъм върху старобългарския език в процеса на превръщането му в църковнославянски. Между другото, акавизъм се открива в днешните родопски и в западните рупски говори, като последните ме подсещат някой ден да подпаля римските си сандали към село Делчево, където да споделя своята амброзия в Павловата къща със собственика й и античния македонец Сотир.
Изведнъж осъзнавам, че и Озирис, и Сет са в продължителен и напълно законен инцест със сестрите си. Освен това не съседката Ищар трябваше да ми откаже, а да я отблъсна аз, Гилгамеш, и да убия после Небесния бик с помощта на Енкиду. Той пък къде се мотае, че не идва? Сигурно пак е зад Шамхат Любодейката и осъществява coitus a tergo, защото така и не се научи, че в секса има и други пози.
А! В средата на стаята ми се извива спираловидно „Надпис на тояга” и успявам да го прочета:
Моя тояжке, напред!
На теб се опирам по друма на правдата,
който избрах за свойте разходки,
по който и остарях.
Бахму и тъпия избор! Пия по този случай. Внезапно дочувам „Maybe”. Може би Енрике Иглесиас ме поздравява? Че кого, освен мен? Иска нещо да ми каже... Варненският централен плаж преди 30 години. Ухае на „Бич може”. Знойна полякиня ми се усмихва синеоко, подава ми шишенце с плажно масло и нежно казва: „Проше, пане!”. Дланите ми се плъзгат по тялото й, плъзгат, плъъъзгат, плъъъзгат... Ай стига де! Ще изпадноотпочна неуместногрешностно ръкообслужване баш в центъра на експеримента!
В стаята ми се търкулва малка топка – веднага разпознавам малтусианството, защото тя е съставена от множество човешки фигурки, чийто брой нараства в геометрична прогресия. Топката се уголемява, но откъсвам очи от нея, понеже се появява самият Томас Малтус, въоръжен със стикове за голф. Хелоу, мистър Малтус! Как сте, сър? Вашата теория, години наред определяна като човеконенавистна и на която аз съм горещ поклонник, днес намира реализация чрез действията на Асклепиевите сподвижници – вместо да вземат кръв от дясната страна на Медуза Горгона и да лекуват с нея, те я точат от лявата и сеят смърт. Отдавна не Ви дреме? Така си и мислех.
Амброзията е на привършване. Настава стеносъбиране и таваноподосливане. Главата ме цепи, аз съм Зевс и ще родя Атина с нейния Акропол и купищата чакъл, изсипвани редовно от самосвали за радост на туристите. И Амон Ра съм, и Озирис. Владея двата свята – този и отвъдния. Май по-скоро съм Озирис. Завистникът Сет е насякъл тялото ми на 12 парчета и ги е разпръснал из цял Египет, но Изида, взела ръцете на розовопръстата Еос, която наднича през прозореца ми, ще ги събере.
Вече съм Мойсей и водя евреите през пустинята. Да го духат всички гои, няма да кажа къде са скрижалите! Уффф! Айде бе, Йехова, пускай да пада тая манна небесна, че изпукахме от глад!
Опитвам се да заспя, но Фаетон препуска с огнената колесница в черепната ми кутия. Необуздан е и се разпада на милиарди искри. Те се превръщат в Черната вдовица – усещам тънките й крачета как драскат мозъка ми, хипнотизирано съм се вторачил в корема й – червеният пясъчен часовник отмерва безпощадно времето ми.
Защо нямам зелева чорба? Студена и резлива. Поне зелева супа да имах, но и тя липсва – точно по Чехов. Дали да не опаса алоето, или да си сваря исландски лишей с джинджифил?
О, богове! Амброзията искобърза да напусноизлезе от стомахогърлото ми! Уааа!


Заключение

Пиша тези думи 10 дни след провеждането на експеримента. Действието уааа продължи две денонощия, но внезапно приключи, макар в началото да клонеше към безкрайност. Когато в понеделник, 17 февруари 2014 година, тръгнах за работа, ме пресрещна мъжът на съседката – як червендалест старец, който с ляв прав размени позициите на носа ми и долната ми челюст. В резултат на това просташко посегателство сега лицето ми е на кайма, челюстите ми са зашити една към друга и поемам със сламка само бульони. Произшествието налага и някои закономерни последици – жалба от моя страна в полицията, но и спешно евакуиране на Парнас заедно с мен, т.е. Аполон, и принадлежащите ми музи. Имам сериозни основания да смятам, че баба Пена – Делфийският оракул от първия етаж, ще ме последва, защото е орисана да живее в подножието ми.
Амброзията оправда очакванията ми, но защо й трябваше да ги надхвърля? Вярно е, че ми се отвориха и чакри, за чието съществуване не подозирах, но сега всички са така разбъркани, че навярно Ажна е сменила мястото си с Манипура, която нормално се намира в областта на пъпа. Прекарвам часове, вторачен в корема си като исихаст, и имам усещането, че всеки момент оттам ще ми намигне третото ми око.
Аз, Спънатий Пегасов, гениален бог и божествен гений, мъдро и дълбоко осъзнавам следното: този текст е предназначен за обикновени хора, а такива са всички с изключение на мен. Дългът пред човечеството е този, който налага да съобщя кратко и категорично прозрението си:
Никога не разреждайте виното с ракия. Пийте го чисто като варварите, каквито всъщност сте.