автор: dstoev

4. БАРАКАТА
Стигнах до една къса, неасфалтирана пресечка и видях нещо интересно.В първия парцел до пътя имаше хубава, спретната, едноетажна виличка.Двора също беше добре поддържан – прекопан и подреден.
Не се чуваха никакви кучета.Бях свикнал с лая им, защото ме преследваше през целия ми път до тук.Едното куче като млъкнеше, започваше следващото, като на конвейр. До този момент.Обаче, интересно беше второто, и последно место по отбивката.Беше оградено с мрежеста телена ограда, обрасла с бурени.В двора имаше десетина, може и повече овощни дръвчета, а между тях - трева почти до коленете, вече пожълтяла и увехнала.Това което ме зарадва обаче, беше голямата дървената барака вътре.С покрив от керемиди и комин?Оооо, значи ако намеря дърва, ще мога да си паля огън! През нощта естествено, за да не се вижда пушека.
Дворната врата беше дървена, заключена със синджир и катинар, но мрежата беше вързана с обикновена тел за рамката на вратата на три места.Върнах се на „главния” път и се огледах.Не видях нищо подозрително и се върнах по калната пътека до портата.Развързах най – горната тел, прескочих долната част на мрежата, влязох в двора, обърнах се и завързах пак телта.Доколкото знаех от наказателния кодекс, вече бях престъпник. Не се почувствах нито по – смел, нито по- уплашен, беше просто въпрос на оцеляване.Никога не съм си представял, че ще мога да оправдая човек, откраднал храна, защото просто е гладен, или човек влязъл в чужда къща, защото иначе ще умре от студ.Толкова по моралните въпроси…
Бараката имаше прозорец до вратата, и първо го позабърсах за да надникна в помещението.От полусенките, които се виждаха през мътното стъкло не можах да се ориентирам по никакъв начин за обстановката вътре.Вратата беше заключена само с една обикновена брава.Никакви секрети и катинари.Хич не исках да я разбивам, но…Прокарах ръка по первазчето над вратата, като се питах какво по дяволите търся, и в същото време напипвах ключ.Тъкмо се изненадах и зарадвах на късмета си, и се закашлях. Опитах се да спра, затворих си устата, превих се на две от усилието, превъртях ключа и влязох по най бързия начин, затръшвайки вратата.Кашлицата която последва ми се стори че се чу чак долу в града.Като отмина пристъпа се изправих, все още замаян от напъните и успях да огледам обстановката на слабата светлина, идваща от прозореца. Първо видях леглото, явно ръчна изработка. Представляваше четири стабилни дървени крака, дървена рамка персон и половина, и като надигнах дебелия дюшек, видях плътно наредени дебели дъски.Върху дюшека имаше и две одеала – родопско и за разкош - памучно.Свалих раницата си от гърба, стоварих я на леглото, седнах до нея, наметнах се с одеалата за да се стопля и продължих да изследвам вътрешността на бърлогата.Чувах как вятъра свири навън, но вътре ми миришеше на дърво и прах, беше приятно тихо и уютно и само стъклото на прозорчето подрънкваше, а вратата стенеше под напора на вятъра.Зъбите ми спряха да тракат, всички си бяха на мястото, освен двата кътника, геройски загинали по време на един бой.Но за да спра да треперя и да се отърва от треската, трябваше да направя нещо далеч по- радикално от това да седя на завет.Никъде не видях печка или камина, въпреки че просто трябваше да има място за палене на жив огън.Бях видял като влизах, че едната външна стена на бараката служеше за подпора на цяла редица нарязани и нацепени дърва, пък и комина…Оппа, комин. Бурии. Можел съм и логично да мисля.Жоро Холмс…Погледнах нагоре.Имаше бурии точно срещу мене.Слизаха от тавана и се скриваха в някакви щайги, каси, брезентово покривало за кола и други вехтории.Станах.В ляво цялата стена представляваше дървена етажерка с рафтове от пода до тавана, също саморъчно направени.Собственика май обичаше дърводелството.На един рафт имаше два компота от сини сливи и десетина празни буркана, нищо друго.Нахвърлих касите и другите партакеши по рафтовете, и печката се откри.Беше даже готварска - с фурна и котлон.От дясната страна на печката се показа ниска масичка, дървена естествено, и върху нея - една десетиналитрова стъклена дамаджана, пълна с някаква прозрачна течност.Отворих дамаджаната и помирисах. Ухилих се без да искам.Дааа.Днес беше щастливия ми ден!Това си беше чиста сливова ракия.В една щайга намерих няколко чаши, чинии и прибори.Взех една чаша и я позабърсах.Отворих дамаджаната и сипах една юнашка доза. Вдигнах наздравица за собственика на бараката, и да стои колкото си може по- дълго надалеч от имота си, и отпих здравата.Това беше първият алкохол, който вкусвах за днес.Ракията беше елексир, обаче реакцията на спирта със сухото ми гърло беше една здрава, раздираща кашлица.
- Ей !Ей,тиии!
Изтръпнах.Продължих да кашлям тихо в шепите си.
-Ей ти ,вътре!Излез веднага!
На́ ти късмет.Нямаше съмнение че се викаше на мен.Забърсах стъклото на прозореца, изтръсках два – три паяка на земята и погледнах навън, но не видях нищо повече от един силует, застанал зад телената ограда.
А можех въобще да не стигам до тук.Да търся бараки по лозята и да влизам с взлом, да ме лаят кучетата и да изгарям от треска. Трябваше само да се съглася да се срещам с дъщерята на леля Райна, и да се правя че ми е приятно.И да не я наричам Фиона.Не и пред леля Райна.
5. ФИОНА
Бях я виждал и преди това, добър физиономист съм.Когато леля Райна ме заговори, веднага си спомних че съм я виждал.И нея, и дъщеря и.Беше пред една от стаите на управата на гробищата. Веднага ми направи впечатление, защото говореше с висок тон, а на това място се говори малко, и то тихо, като в църква.Реших че е някой от шефовете, както се и оказа.Спомних си обаче и жената с която разговаряше на висок тон, да не кажа с която се караше.От разговора, на който станах неволен свидетел, стана ясно че това е дъщерята, а и не беше трудно да се досети човек.Беше пълно копие на майка си.Едно наистина „пълно” копие.Същата едра фигура, масивен кокал, голям бюст, изпъкнал корем и задник.Това което я правеше да изглежда по – дебела, беше начина и на обличане. Докато майката беше облякла строг тъмносин костюм от пола до под коляното и сако, то дъщерята беше облечена с прилепнала до тялото блуза от трико, втъкната в ластични дънки с висока талия, размер XXXL и жестоко пристегнати с колан, от което корема и задника още по- комично щръкваха.За това съм я и запомнил тая сценка.Заради невероятната прилика между двете, и безвкусното облечената дъщеря.Още тогава ми заприлича на Фиона, приятелката на Шрек.Приликата се допълваше от мръсно червената, къносана и вързана на дебела опашка коса.
Дни наред се чудех как да обясня на моята благодетелка, че това което е намислила, просто няма никакъв шанс да се случи, без значение дъщеря и дали прилича на Фиона, или на Анджелина Джоли.А разговорите ни все по- настоятелно вземаха исканата от леля Райна насока.Разказваше ми за детето, как завършило ВИНС- а ,как добре се учела, как все не можела да си намери приятел, вече на 32 години, пък все сама.Как я уредила да работи в общината.Как и направили апартамент, малък, ама в Трошево, почти на центъра, обзавели го, и кола щели да и купят, имали пари ама тя не можела да вземе книжка, вече четвърти път се явявала, и т.н. и т.н.В началото бях озадачен защо се е лепнала, и какво толкова привлекателно вижда в мене, като за нищо не бях я лъгал.Колкото повече слушах обаче, толкова повече разбирах колко е права, и не можех да не се възхитя на тактическата и мисъл.След тоталната липса на кандидат – зетьове, леля Райна явно беше решила, че трябва да вземе нещата в свои ръце, докато не е станало фатално късно.И като си помисли човек - откъде млади и стабилни мъже в обкръжението и, като изключим мафиотите от агенциите, свещениците и гробарите? Слагайки на кантар плюсове и минуси, аз си бях един възможен много добър избор.Е, нямах пари, но пък те имаха, и извора им нямаше изгледи скоро да пресъхне.Освен това къщата на село не беше съвсем отписана.С помощта на подходящи адвокати, аз можеше да съм и съсобственик, или пък родителите на Вики да се откажат от наследство в моя полза.Така и казал един познат адвокат, с когото леля Райна „случайно” се срещнала.Ето ти и зет с вила.Освен това никой не ми беше взел знанията от главата и с един хубав компютър и след време за възстановяване на старите връзки, аз можех да печеля повече от добре,както го бях и правил.Но, най – важното за леля Райна, това което я привличаше като магнит, и което можеше да я накара с часове да седи, да ме разпитва, и да ме слуша, ако бях на кеф да говоря, беше историята на фамилията Раданови.
Фамилията е била известна във Варна, съставена главно от лекари и музиканти. Още прадядо ми Радан завършил във Виена за лекар, практикувал и натрупал пари в Австрия.Като го хванала носталгията, в по – зрели години се прибрал в родния град и довел тук австрийската си булка и двете си поотраснали деца, които по нищо не приличали на австрийци. Построил в гръцката махала голяма къща, където живеел със семейството си и където му била практиката.Веднага бил приет и сред тогавашния хайлайф на града.
Завещал къщата на дядо ми Георги, на когото пък народната власт му я взела, разделила я на апартаменти и щедро му оставила един. Това, защото прадядо ми бил буржоа, но лекувал и бедни хора за без пари.
Баба ми беше с музикално образование и свиреше на пианото, останало от австрийската ми прабаба.В къщи винаги е имало пиано, и откакто се помня около мен се е свирило, звучала е класическа музика, а гостите ни са били най – известните певци, артисти и музиканти във Варна.
От родителите ми, майка ми беше от музикантско семейство. Майка и́, и баща и́ били много разочаровани, че иска да учи за лекар, и то хирург, и то с военен чин.Колкото тихи и спокойни хора били, толкова тя била мъжкарана и дива.Така се и запознала с баща ми, на курсове по парашутизъм.
Аз явно бях наследил таланта на бабите си, защото с лекота завърших едновременно и математическата гимназия със сребърен медал , и музикалното училище като частен ученик по пиано.
Всичко това звучеше на леля Райна като сбъдната приказка. Слушаше ме със светнало лице, а аз почти чувах радостните и мисли.Сигурно вече се виждаше как се сродява с тази елитна преди време буржоазна фамилия и как купува пиано за гениалното си внуче.И въпреки че средствата които използваше за да излезе от средата, с която беше обградено семейството и́ да ми бяха комични, не можех да не я уважавам за амбицията.
Края на живота ми на кредит при леля Райна дойде още с плащането на първата вноска. След десетина пренощувания в битовката, дойде при мен и каза твърдо че е говорила с дъщеря си, и ще я доведе утре специално да се запознаем.Досега само намеци ми беше подхвърляла, а аз си правех оглушки.Казаното тази вечер обаче вече не беше намек, а ребром поставено предложение.Не и харесваше това че все и́ се изплъзвам, и че планът и́ зацикля. Лошото беше, че се случи в неподходящ момент, иначе бих опитал все още да лавирам.Бях посрещнал на мола, докато ме изгонят от охраната, четири автобуса със скандинавци, и бях събрал с просене добра парса - и пари и цигари.Реших да се поглезя по случая, и вместо обичайната шльокавица, която купувах от една баба на пазара за 5 лева литъра, си купих водка от магазина и една краставица за мезе…Почти ги бях привършил, когато леля Райна влезе в битовката, за да ме подковава за срещата на другия ден. Разбирах че това е последната ми нощ на закрито, но не исках да бъда груб.Така и започнах, тихо и кротко да обяснявам защо не искам да се срещам с друга жена, без значение коя и каква е, че ми е нужно още време, и т.н, докато не изръсих името "Фиона".Аз така си и виках наум на дъщерята, само че сега го казах на глас. Погледнах с крайчеца на окото към леля Райна, и се молех да не знае коя е Фиона.Имаше голям шанс, обаче - не! Знаеше.
- Значи така, а?Фиона?
- Ама чакай, лельо Райна, аз не исках…
- Не ме лельосвай!Никаква леля не съм ти!Прибирам го аз от улицата, голтака му с голтак, с един чифт гащи, вонящ на бъчва алкохолик, и с дъщеря ми ще го запознавам, дъртият му пиргишин! Неблагодарник!Веднага да се махаш, и да не съм те видяла повече! Ще ме заобикаляш и няма да ми се вясваш пред очите!Може и да си бил нещо, ама всичко си има край.И сега не си нищо повече от един жалък просяк!
И още от сорта…Това избухване обаче, не беше единствено и само реакция на името „Фиона”.Като мислех после за случката, стигнах до извода че природната интелигентност на леля Райна и беше помогнала да ме опознае донякъде, и да осъзнае в крайна сметка, че никога няма да се сбъдне съкровеното и желание.Бях я наранил разбира се, но „Фиона” беше само повод да се отърве от мене, и да приеме края на една своя красива илюзия.
Събрах си дрехите, взех ножа, дето ми го беше подарил бай Златан, негова изработка, взех и ватенката, която не ми беше подарявал, но някак си усещах че няма да има нищо против да си я присвоя, и се върнах на пейката, където бях живял две седмици, преди леля Райна да ме приюти.

6. ТЕЛЕВИЗОРА
Прословутата пейка – старият ми нов дом беше точно до старите гробища.В началото си я харесах, само защото беше буквално до гробището, и нямаше да се налага да вървя много.С течение на времето, обаче намерих и други предимства, които ме накараха да остана, а и сега да се върна пак там.
Във Варна старите гробища са почти в центъра на града, точно между двата най-големи и посещавани мол-а.По цялата им дължина, от единия до другия мол има парк.Не голям на площ, широк около 30 метра, но доста дълъг.Основната забележителност на парка са дърветата.Стотина годишни, основно чинари и тополи се извисяваха на десетки метри и караха човек да се чувства малък и смирен, особено в съседството на каменните плочи и кръстове, и особено ако е в състояние на духа такова, като моето.Слушах шумоленето на листата им с часове удобно излегнат на пейката. Този приятелски шепот ми действаше почти като алкохола – караше ме да забравя и ме унасяше.
Между дърветата минаваше асфалтирана пътека с вече поизронен и надигнат тук - там от могъщите корени на дърветата асфалт.Точно до пътеката имаше редица пейки, удобни да приседнеш и да си починеш от пътя, но не и да легнеш, и още по малко -да спиш.До оградата на гробищата обаче, най- далече от пътя имаше още един ред пейки, явно останали от времето на социализма.Успели да оцелеят от вандалите, макар и с поражения, но доста по - солидно направени, с извивка за по - удобно сядане, по- дълги и най -важното - с облегалка.За оцеляването им основна заслуга имаха гъстите, почти непристъпни къпинови храсталаци, саморасляци от околните дървета, глогове и шипки, пълзящи по оградата на гробищата и растящи на воля около пейките.Така през деня само най - наблюдателните и любопитни хора ме виждаха ако съм си легнал, а малко като се стъмни - бях абсолютно невидим. Намерих си моята пейка, легнах, наместих си раницата под главата, затворих очи и си „пуснах телевизора”.
Аз и преди си го имах тоя навик - да се отнасям.То е едно такова - междинно състояние - нито сън, нито бодърстване. Съзнанието ми е изцяло във филма.Цветен, 3D и стерео съраунд звук.Напълно бях способен да се отнеса така, дори за моменти и в компания, с която ми е тъпо.Сега след катастрофата, само в телевизора, сред спомени и мисли за любимите ми хора, аз си бях истинският аз…През останалото време имах чувството, че някой друг ми "облича" тялото и ми живее живота.
Филма който си пуснах, беше спомен за една песничка и една изненада, която ми бяха приготвили моите момичета.Трябва да е било през лятото, преди три години.Върнах се от следобедното плуване в морето, а Ники ме издърпа още от входната врата - направо в хола, и ме настани да седна на дивана.
-Тате, ти сега си публика и ще слушаш концерт-ми заповяда и застана сериозна до пианото.Майка и беше седнала на стола зад пианото в небрежна поза и тъничко се усмихваше.Косата и́ беше събрана на опашка, а лявата ръка свита в лакътя, подпрян на поставката за ноти, придържаше главата и́ извърната към Ники.Дясната и́ ръка галеше клавишите напипвайки мелодията. -Готова ли си, Никол?- попита Вики и ме погледна с крайчеца на очите, и с усмивка, която казваше : „гледай сега какво става”.
- Готова съм, - каза Ники и застана мирно, с прибрани към тялото ръце.Майка и започна да свири началото, а тя изчака няколкото акорда интродукция, тактуваше с глава, и точно когато трябваше, се включи: - „Две калинки, като балеринки, две калинки...”-Спогледахме се с майка и. От известно време се питахме дали отрочето ни при двама музикални родители има слух?Бяхме решили че е рано за такива изводи, но Вики явно не беше издържала и беше преподала първия урок. Резултата беше много добър - песничката беше детска, но вярното пеене се чуваше.Междувременно певицата в абсолютен синхрон с пианото си изпя куплета и стигна до припева.Майка и беше казала, че припевите се пеят с по - висок глас от куплетите, и тя даде всичко от себе си.Вики спря да си подпира главата и включи и лява ръка във "форте" - то.А малката изпъна вратле, тъй че жилите и изскочиха, вдигна глава с поглед в тавана и викна колкото може : „- тра-ла-ла- ла - лиии, нека да вали! Тра- ла - ла - ла - лии, нека да вали”!
Тук вече не издържах.Беше толкова смешно трогателна - съсредоточена и сериозна, че ме напуши на смях и вече не можех да изтърпя.Толкова ми трябваше.Разсмях се, ама със сълзи, срутих се от дивана на килима и се затъркалях.
-Татее!- с укор ме погледна Ники.- Смееш ли ми се?Аз ли съм смешна?
- Не бе мило, не.Ела при мене!На тате певицата ! - И след малко беше качена на конче на гърба ми, а аз се опитвах да я съборя и да я гъделичкам, а още след малко и тримата бяхме на кълбо, смеещо се и търкалящо се по килима…