автор: vaesoli

Cum tacent, clamant (Cicero) - Като мълчат, крещят (Цицерон).


Беше краят на лятото.Братовчед ми предложи да търсим някой си Дичо – зидаря. Не му стигали платна за арматура. Та му казали че Дичо е „стара къща” и само той може да знае къде има в повече.Вместо да спре пред къщата на Дичо братовчед ми спря до самия плаж. Дичо си пиел мастиката вечер там -на павилиончето на плажа.Тези павилиончета към края на лятото изглеждат най-тъжни: -две три празни маси заедно с два-три скъсани чадъра над тях, заградени с параван от стар камъш.Следобедният бриз засипваше стъпките по пясъка.
Попитахме кръчмаря за Дичо и той ни каза:
-На, не го ли виждате!От обед пият. Другите си тръгнаха.
Под масата, между стола и камъша на пясъка лежеше въпросния Дичо зидаря. До него стоеше едно измършавяло, проскубано куче. Кучето го захапваше за ризата и скимтейки го караше да си тръгват, а зидарят пиян го псуваше и гонеше като замахваше с нещо да го удари. Кучето се дърпаше на страни, но после пак го доближаваше и продължаваше настоятелно да скимти. Когато пък се унасяще да заспи под масата кучето започваше да го ближе по ударената му ръка.
Стана ясно че не можем да разговаряме с него. Разбрахме се сутринта да го потърсим преди да е тръгнал на работа. После Дичо щеше да се събуди и мълчаливо щеше да си тръгне, а кучето бавно щеше да го следва. Той живееше на края на града- в една Шаронска къща. Тя бе единствена останала от тези бежански къщи. Другите бяха одавна съборени и на тяхно място имаше построени огромни с хотелиерска цел.

На сутринта едвам го сварихме. Един пикап го взимаше за работа на север - в съседното село. Разбрахме се да отидем на обед. Тогава щели да свалят платната от плочата за да ни ги даде.Той се качи отгоре на пикапа и кучето веднага го последва. Зидаря обаче го срита и избута долу.
Попитах го защо прави така.
Той ми отговори:- То ще си дойде пеш.
Помислих че се шегува.Такa се разделихме.Те тръгнаха и кучето остана само пред къщичката му.
На обед когато отидохме там кучето лежеше под едно дърво.
Попитах го как кучето се ориентирало да стигне до там.
Той ми отговори:- То си знае пътя.
След известно време трябваше да върнем тези платна. Натоварихме ги, взехме бутилка мастика и тръгнахме. Този път обаче трябваше трябваше да ги занесем на друг строеж, в съседното село на юг.
Сварихме ги да обядват. Дадохме бутилката с мезето и поседнахме за малко.
Поговорихме, благодарихме и на тръгване Дичо изпсува.Попитах го за какво псува.
Той посочи кучето и каза: - Неговата мама и тука ме намери.
Кучето се задаваше отдолу по пътя.
Казах му: - Преди един месец кучето те намери на север, а сега на юг. Това са толкова километри! Как става това?
Дичо ми отговори: - И за това ли да мисля.
Повече не го видях. После разбрах какво е станало.
След поредното напиване по случай завършването на една къща Дичо зидарят олюлявайки се решил да пресече магистралата. Колите прехвърчали и изпищявали жално с клаксоните си. Зидаря ги псувал и тръгнал. Животинският рефлекс за самосъхранение накарал кучето да спре, но предаността му към зидаря натделялa и то го последвало. От завоя изскочило едно БМВ и прегазило зидаря, а кучето изхвърлило чак в храстите зад канавката. Зидарят бил убит на място, а кучето изпотрошено, останало с едно око лежало цяла нощ в храстите.Дошла линейка прибрали трупа на Дичо и никой не се заинтересувал за кучето.
Не ми бе близък, познавах го само от месец, но не можех да не отида на погребението му.
На погребението вървяхме пет човека.Един от колегите му ми посочи отстрани. Кучето едвам влачайки се тръгна след процесията. Ако някой го загледаше то спираше сякаш изпитваше неудобство. Домъкна се до гробището и гледаше хората от далече. После след като хората си отидоха кучето отиде до гроба, легна отгоре и започна тихо да вие. Така всеки ден. Дойде есента а кучето след като се върнеше от гробищата заставаше пред заключената врата на зидаря и продължаваше да я варди.Нямаше кой да му даде кора хляб. Само нощно време по стрехата пиеше вода от локвата пълна със звезди. Гледаше в нея с едното око и търсеше да види Дичо зидаря.