автор: mamontovo_dyrvo

Здравейте! Аз съм Щерю. Щерю Милетиев Шопов. Вестникар съм. На ъгъла на два булеварда и спирка, на която спират четири автобуса. Срещу две банки. Едната е с по-голям офис, но по-малката, тази която е срещу мен, е с две красиви кръгли колони отпред. Шарени, облицовани с малки, като на басейните плочки в кафяво, бежово и златисто.
На лявата колона клиентите на банката си връзват кучетата. Аз ги снимам с моя „Олимпус”. И ги поствам във Фейса. Направил съм си рубрика „В очакване на Годо”. Вляво от дясната колона има банкомат. Него също го снимам. За друга рубрика, „Дупемат”. Снимам клиентки на банката, ама през тясното гишенце само това се вижда – едни дупета ...и толкоз. Аз разбира се, снимам само готините. И това ми е кръгозорът – банка, кучета и дупета. Мъжките не ги снимам.
Аз не съм бил вестникар цял живот. Такъв съм откакто фалирах, има – няма седем – осем месеца. Смачка ни тази криза. Е, и Б.Б. помогна доста. Пазарът замря, аз плащах заплати като луд, вместо да спусна ролетката, сакън, да не и стане нещо на работническата класа. До един ме предадоха. Спрях да плащам кредита за машините. „Финансовата пица” спря да връща ДДС-то. И ето ме – вестникарче с тъмносин каскет, но без апартамент, без магазин – взе ги една банка, уж обезпечих кредита на сто и седемдесет процента, пък още дължа, без джип – взеха го лихварите, без пари – държавата се гуши с моето ДДС, без гадже – и нея я отвя кризата. И без откраднатите ми старини. Това, че не съм единствен, не ме грее.
Не ме разбирайте грешно – не се оплаквам, само изяснявам обстоятелствата. А иначе се опитвам да се забавлявам. Будката е с голям потенциал в това отношение – вестници, списания, судоку, американски кръстословици, жълти клю – канарници. Вечер чичко Гугъл – и бахти общата култура дето я набримчих. И цял ден сред хората, лаф със стари и млади. Смях, веселие...Ето например в сряда излиза един „пенси” вестник, „Трета възраст”. Карат ми по дванадест бройки. Ще се избият за него и свършва веднага. Един бабой, наборка, вика да й дам моя екземпляр. Казвам й, че нямам, не чета таквиз работи аз. Какво съм четял. Как какво бе госпожа, „Плейбой”, чета, даже само гледкам, какво да му чета. Облещи се кикимората и не й видях очите вече. Хехехехехех!
Спомням си като започнах. Будката не беше бачкала два-три месеца. Преди това една пияндура се подвизавала. Работело мацето докато се съберат манги за някоя друга бутилка и хлопвала кепенците. Прогонила сите клиенти. Завлякла фирмата, изгонили я, обаче аз все едно насред пустинята продавах вестници в началото. Оборотът слаб. Слаб оборот – слаба заплата. Що да сторя? Намирам в един сак в квартирата връзка разноцветни найлонови флагчета, от едно градинското парти останали. Накичих павилона с тях, шарения голяма стана. И го забелязаха. Оборотът се поувеличи с двадесетина кинта. Ама пак до никъде. Рачитам на инерцията обаче – щом го забелязват, ще започнат да се връщат старите клиенти. И продължавам да мисля...
Един ден влизам в салона на малката банка. Да ми направят дебитна карта, че ми писна да вися в пощата на опашка за пенсията. А там едни хубави момичета, ама много хубави! Особено очиларката – очичките ми изтекоха. Кубинско дупе на бяла кожа! От тук нататък само по цайси си я представях. Докато ми направи договора си гукаха с едно друго бонбонче, за някакви абонаментни услуги. И на мен ми щракна! Викам им да вземем да направим сделка. Да се абонират при мен за вестници, а те да печелят от лихвите на моите авоари. Направо паднаха от смях девойките, големите лихви на сто и двадесет и седем левовата ми пенсия. Но взеха задачата присърце, говориха с останалите си колеги и ги вербуваха за каузата. И ето ти десетина вестника на ден, плюс някой друг „жълтурко”... Гочо, единият от гардовете беше рекордьор – трите „спорта” взимаше. Веднага минах и през другата банка и през кафенето, и през пицарията, и през цветарките и въобще през цялата редица. Всички откликнаха. Направихме един кръг – китки – вестници, пици – вестници, парфюми – вестници. Само кебапчията не рачи, но той явно беше илитерат. Че и не смяташе вярно. Няма вестници – няма кебапчета. Аз и пици ям. И оборотът порасна, с малко, но константно. Да видим какво друго...Ами да, на спирките се продават билети. Питам шефката – не съм бил искал. Ето, искам. Карат ми билети, талони, еднодневки, ваучери. Минимален процент, но десет – петнадесет лева на месец, „берекет версин”, както казват „доганците”. Само, че тук хлътнах. Съсипа ме един мангал. Обра ме докато се усетя. Хем дебел, хем ловък. Олекнах със сто и тридесет кинта. На ти, Щерю оборот! Почти половината заплата...Видях как е станало, Гочето ми пусна записа от камерата на банката. Тя гледа точно в павилиона. Докато заобиколя от ляво и ми ги сви. Обеща ми да не трие записа, за пред ченгетата. Ама не стигнахме до там, щото намерих на спирката две по петдесет. Паднаха от джоба на друг мангал, докато се качваше на автобуса. Тридесетте лева разлика ги прежалих. Господ е най-великият балансьор! Ядът обаче се затаи у мен и все се оглеждах за Манго Джерито. Да можеше да го халосам с бастуна си по тиквата, ей тъй, за отмъщение и за радост на душата.
Та такаааа. Работата потръгна. По някое време рутината ме обсеби, а с нея нарасна и скуката. Останаха саде „Плейбоя” и „дупемата”. Е, разбира се и очилатото дупе, нали всеки ден разнасях абонамента.
И така, по цял ден си гледах витрините, вързаните псета, банкомата, бабаларите с узитата, тия от инкасото де, по малко лаф с клиентите... Пек и равнодушие.
Докато един ден...
Влизам в банковия салон да си изтегля пенсията. Не я тегля от банкомата, щото сто двадесет и седем лева и тридесет и три стотинки машината не може да пусне. Стоя си на реда чинно, една жена внасяше някакви мангизи. Рано, рано бях продал абонамента, така че чакам си и чукам лав с фаворитката ми. Тя и от високо била много шик. Добре й стоеше разкопчаното второ копче на блузката. И тъкмо стана, явно да иде до тоалетната, там отзад, вдясно и...
- Лягай всички! На пода! Обираме банката! Бързо! – гаден глас истерично изкрещя – бързо, казах!
Гардът, клиентката, касиерката, аз и всички останали подскочихме стреснати. Двама, с маски на главите – единият с маска на свиня, а другия на черна мачка бяха влезли незабелязано в салона.. При други обстоятелства бих казал маски на прасенце и котенце, но сега... Двете животни баха насочили срещу нас черни, лъскави пистолети. Всички се пльоснаха след първоначалния стрес на мраморния под. Само аз, нали съм куц се забавих. И свинята така ме прасна с дръжката на оръжието си по веждата, че бързо, бързо се струполих и аз, при това с окървавено лице. И с остра болка. Викам си, тая хрътка, да ми паднееее, да я зачегаря с бастонааа! – ама на ум, щото хрътката с пищов...
И внезапно сърцето ми затупа като ръченица! Изпотих се. Ама не от страх. Глупости, да не обираха мен. Очиларката! Очиларката се беше изпружила пред мен и при лягането полата и се беше преметнала на кръста. И разкриваше инфарктни подробностти – кубински барелеф само по прашки! А едни прашки какво може да скрият! Беше без прическа и аз какъвто съм старомоден...И сочно, и бяло, и стегнато. На петдесетина сантиметра от лицето ми. Щях да се удавя.
- Спусни си полата надолу, че старчока ще пукне! – изкрещя обирджията – ставай и пълни, бързо кучкооо! – и подаде една торба от зелено сукно на касиерката, чиято обратна захапка се беше нормализирала от страх.
Ако можех, щях да убия тая свиня! Да ми скрие панорамата, гад ниедна!
- Ти, там! Ти ли си шефа? – изкреща мачката – отваряй трезора!
- Ама, нямаам...
Изщракването на пистолета прозвуча зловещо. Почти като изстрел в напрегнатата тишина. Тия май бяха решени на всичко. Играта беше загрубяла, защото красивата управителка отнесе един здрав шамар и едно дуло в ребрата.
- Дай му парите! Не прави глупости! – извиках уплашено аз.
- Айде! Слушай дъртака! – тя го поведе навътре и след малко пищолджията се върна с огромнен черен сак, красиво издут като бременна слоница.
Бутна управителката на пода, кимна на другия, със зелената торба и затичаха към входа. Там свинята се обърна, пистолетът оглушително изщрака, всички сведохме глави и повече не ги видяхме.
- Паник бутона! Паник бутона! – от кръвта не виждах с лявото око, а и от тъпия диабет тя въобще нямаше намерение да се съсирва. Все пак мернах една сива кола да изчезва иззад моята будка за вестници.
- Натиснах го – изстена касиерката на ръба на съзнанието си.
Не припадна, защото я залях с минерална вода. Доклимах до входа, стигнах до будката, но зад нея нямаше вече никаква кола. А и един зелен, нашарен с реклами за потребителски кредити автобус скриваше улицата. Като че ли щях да видя нещо и без това...с тия диоптри...
Само след пет минути няколко виещо – святкащи полицейски лунохода долетяха. Предбанковото пространство се изпълни с ченгета, качулати и автоматизирани. Кучета нямаше. Един видя кръвта по мрамора, видя и мен и извика линейка. Сложи ме да седна, облегнат на кръглата колона.
- Сива кола, сива! Не видях модела! Натам тръгна и аз посочих към нанадолнището.
Дойде още една качулка и съобщи, че една възрастна жена видяла част от номера. Вече било блокирано всичко. Започнаха разпитите. Всичко си казах. Е, за очилатото дупе премълчах, но продължавах да хвърлям жадни погледи към него. Казах им и за бенката. На врата на хрътката, дето ме прасна. Като плътна осмица, от ляво. Свинската маска не я скриваше. Предадоха тази информация веднага. Този, дето гледаше записите потвърди за бенката, виждала се ясно. Безгрешни бандити няма.
Дойде и линейката. Аркада. Нищо страшно. Като ме разпитат, да съм идел в „Пирогов”, да ми избродирали няколко шева и рентген да ми направят. За всеки случай, да нямало комоцио. Баш ченгето нареди да ме закарат с един буркан. Изведнъж някой каза, че сивата кола била задържана. Бурни ръкопляскания съпроводиха новината. В ченгеджийското возило разбрах, че зелената торба съдържала, по данни на касиерката, двадесет и три хиляди, сто и шестдесет лева. Лелеееее! И моята пенсия там. Колко ли е имало в огромния сак? Малко им завидях... Да де, ама ги хванаха.
Преди да тръгнем, помолих полицая да спусне ролетните щори на будката. Оборотът от петдесет и три лева си беше в мен. След случката с билетите винаги си го нося. И билетите бяха в мен. В другия джоб.
Дааааа... Едно е да гледаш филм за банков обир, друго е да участваш в него. Колкото повече време минаваше, толкова по-неприятно усещане те налягаше. Бях чувал за този феномен, но сега го изпитах върху себе си. Зашиха ме, комоцио нямало, дадоха ми някави реланиуми там или нещо такова, да се възстановя от стреса. Закараха ме у нас, взеха ми телефона казаха, че ще ми се обадят и останах сам. Вместо успокоителните, които захвърлих веднага, отворих едно стъкло „Флирт” и равновесието ми се върна още след първите триста -триста и петдесет грама. После заспах до празното шише.
На другия ден ни викнаха в ченгеджийницата за разпознаване. Веднага го идентифицирах, дето се казва. Третият от ляво на дясно. Хрътка с бенка от ляво, на врата. Тоя беше. Е, май тоя, щото всички бяха с бенки и със свински маски.
Забелязах обаче, че полицаите не бяха така възторжени като вчера. Нещо се беше случило, ама това въоообще не ми влизаше в работата.
На следващата запалих вехтото си двадесет и косур годишно мръсно ауди. Шумно пристигнах до будката за вестници, шумно, щото му се беше отпрало гърнето. Спрях точно срещу вратата на будката, да не се мина да походя малко. Отключих и влязох.С тия спуснати щори беше тъмно, за това едва не се спънах в черния сак с парите. Докато светна с фенерчето, настъпих единия пистолет, който изпращя и се счупи. Ами какво искате, играчка...Маските, ръкавиците и другия пищов лежаха на черния сак, а зелената торба беше изляла съдържанието си наполовина, досущ като рога на изобилието.
Успяхме. Остава да преброим парите, да ги делнем на три и да си ги харчим леко – полеко. Пет месеца планиране. Всеки ден в банката, всяко кътче знаех. Епизода с крадените билети ми показа, че камерата не „вижда” нищо зад будката. Това беше разковничето. Сивата кола беше спряла точно срещу отворената врата на будката също с отворени врати. Отляво и отдясно не се виждаше нищо от вратите. Отпред и отзад – от будката и от самата кола. Сига да си легнал. Е, Мишо хвърли сака, торбите и аксесорите лежейки. Другият, мачката, беше сестра ми. Тя хвърли котешката маска и си тръгна пеша. Преди това заключи будката. Жена, с дълга коса...
А хващането на Мишо беше част от плана. Махна залепената „осмица”, лепилото го изтри от врата си с памук напоен с водка. Около половин литър водка замина на екс в гърлото му, ама това за него нищо не е. Мишо не спря на палката, гумите му бяха раздрани от лентата с шипове. Бил пил, уплашил се...не спрял. Установиха само две цяло точка седемдесет и шест промила алкохол в кръвта му. Сега ще му вземат книжката. През оная работа му е на Мишката. Цял живот от тук нататък ще се вози на такси.
Мамка ти и банка! Ще ми крадеш старините ти! Ай сиктир!