автор: esperanca

Charodei – Malamute de l’Alaska
Усетихме кога дойде снегът. До късно след полунощ валя зимен дъжд. Острите му игли звъняха по парапета на прозореца с метален, пробождащ звук. Северният вятър и ниските температури обледеняваха мигновено пейзажа. Природата бе застинала в нереална неподвижност.
Вълкът бе неспокоен. Често се събуждах от чаткането на ноктите му по плочките гранитогрес върху настилката в коридора. Чувах как обикаля в ритмични кръгове останалата част от дома. Сгушена в пухената топлина на леглото слушах движенията му и знаех как държи главата си ниско наведена до земята, както правеше винаги , когато бе в очакване. С напредването на нощта неговото нетърпение се предаваше и на мен. Всеки път събудена от стъпките му, ставах и залепях очи в прозореца. Ледената картина навън бе като запечатана с восък. Отсъстваше каквото и да е движение. Голите клони на дървета бяха излети статуетки от ковано желязо, безпомощно разперили почернелите си ръце, молитвено протегнати в още по-гъстата чернилка на нощта. Светлината на уличните фенерчета бе замръзнала в портокалово - жълти топчета, силно контрастиращи с мрака, който поглъщаше лъчите им. Отсъстваше каквато и да е осветена част от пейзажа. Оранжевите топчета приличаха на малки, без пулс, сърчица.
Рано сутринта се събудих от липсата на вълчите стъпки. Домът бе тревожно тих. Вятърът не се чуваше. Инстинктивно усетих - валеше сняг. Бе три часа . Индиговият квадрат в рамката на прозореца светлееше от мълчаливо стелещата се белота. Излязох от стаята. Вълкът стоеше на източната тераса. Величествено ситуираната му стойка с леко разкрачени , за по-голяма опора, задни крака проблясваше на лунната светлина - излята от тъмен бронз. Главата му бе повдигната с наострени уши. От силната възбуда козината му по гръбнака бе настръхнала. Излъчваше респектираща, опасна красота. Бе неподвижен . Само бялата козина от сърчицето на челото му просветваше от време на време, щом някой лунен лъч попаднеше върху него под подходящ ъгъл. Този кратък миг гарантираше сигурност.
В края на януари снегът най-после дойде. Улисани покрай декемврийските празници някак преживяхме отсъствието му по Коледа. Когато кратките дни от първия месец в годината се занизаха с пролетни температури един след друг, редувани от сухи, мразовити, дълги нощи, нетърпението все по-често ни отвеждаше в планината, в еднодневни преходи, в които се опитвахме да изразходим натрупаното от дългото чакане напрежение. Практиката ни бе доказала как физическата умора води до душевен мир. Избирах маршрути по усойните скали на Северен Джендем, инстинктивно търсейки студа с надеждата да зърнем поне малко сняг. След като изчерпахме всички възможности през трудно проходимия и силно разчленен релеф започнахме обход по южните склонове на масива Триглав. При последното изкачване до хижа Соколна видяхме първите пролетни минзухари и жълти теменужки , което съвсем разхлаби вярата ни в зимата. Следващата разходка бе през крайречен ландшафтен парк Панега, където се любувахме на живописни дървени мостчета, които ни отведоха до поляна с горски кокичета. Нежните перлени цветове съвсем ни примириха с пролетта. Зимата се утаи несбъдната в кафявата топлина от очите на вълка. В моите прехвърчаха зелени искри от ритуалния танц с кинжали, воден между дълбоката непримиримост и отказа да разбера отсъствието на снега.
На осемнадесети януари отпразнувахме рождения ден на вълка. Според Световната енциклопедия на кучетата, където са селектирани над седемстотин и двадесет породи кучета, произходът на Alaskan Malamute или Malamute de L’Alaska е от САЩ. Историята на този ескимоски шпиц е много стара и датира от 1850г.пр.н.е., като следи от нея са открити на н. Крузенщерн, според антрополозите изследващи цивилизацията на ескимосите. Името си породата е получила от един регионален диалект, на който говорили ескимосите инупяк от Аляска. Някои специалисти смятат, че той е продукт от кръстосването на най-старите шпицообразни кучета с одомашени вълци. Според други представлява най-древния тип вълкоподобно куче, отглеждано от ескимосите вече няколко хиляди години. Основните линии в породата са: Kotzebue – изградена от кучетата на Артър Уолдън, който създава и породата чинук; M’Loot – свързана с името на Пол Вьолкер ; Hinman /Hinman-Irwin/Strain в комбинация с M’Loot линията дава едни от най-добрите представители на породата. А съчетана с M’Loot и Kotzebue изгражда линията Husky – Pak.
Характерните особености са широк череп, леко заоблен между ушите. Масивна муцуна, която се стеснява към носа. Очи с бадемова форма, дълбоко поставени. Ушите са средно големи с триъгълна форма, прави и с леко заоблени върхове. Здраво и компактно тяло, с мощно развит гръден кош и стабилна костна структура, характерни за впрегатните животни. Гърбът е прав с лек наклон назад. Широка и мускулеста поясница. Предните крайници са със здрави кости и масивни мускули. Задните с широки мускулести бедра, средно дълги подбедрици и умерено изразени скакателни стави. Средно дълга , гъста и твърда козина с добре развит косъм. Окраската е в различни нюанси на сивото до черно с бели петна.
Според Международната Федерация по Кинология – FCT мъжкарите достигат до ръст от 63,5см-71см и тегло от 39кг, Американският Кенел Клуб – AKC ръстът е от 63см-64см с тегло от 38,5кг и според Британският Кенел Клуб – The Kennel club височината в холка е от 64см-71см при тегло от 38-56кг. На четири години Чародей тежеше петдесет килограма при височина от осемдесет сантиметра.
От опит знаех, живеейки с вълка, как той бе станал мое продължение и аз негово. Когато човек съжителства с животно, те стават два различни вида на една по-богата, сетивна и развита душа. Роден , за да бъде лидер, в социалния свят на хората, бързо се бе адаптирал и усвоил техните норми, рамки и ограниченията на вида ни. С лекотата на силните характери приемаше законите ни и им се подчиняваше. Често той повече приличаше на човек проявявайки разбиране, търпение или безразличие , докато фойерверките в моя характер припламваха и дори ми бе страшно да го споделя, но сетивата ни някак си се бяха размесили и разменили. Хищният повик на дивото пролазваше в кръвта ми и усещах как все повече заприличвам на вълк. Когато се събирахме в домашната глутница всички четириноги членове спазваха стриктно мълчалива йерархия. Учих от него как да се държа в социалното общество на хората. Интуитивно и витално черпех от неговата сетивност и развивах закърнелите си първични инстинкти, от времето , когато човекът е бил част от хранителната верига. Понякога моята агресия преминаваше в него. Козината на врата и преди опашката му се наежваше в остри , заплашителни ками , но инерцията на собствения ми адреналин ме отвеждаше отвъд границата на различните видове . Тогава навеждаше главата си ниско до земята, както правят вълците преди да атакуват, цепките на очите му предупредително се стесняваха и едва пропускаха сигнална светлина, която трябваше да наложи дистанция, бърните на иначе благата му муцунка се сбръчкваха оголвайки венците над дългите четири сантиметра резци и глухо, гърлено ръмжене в ниските регистри на тоновете ме заставяше да спра. Не за дълго, по невидими нишки силата и повика на кръвта преливаше във вените ми и започвахме игра, в която аз по-често забравях да спазвам правилата. Бях виждала как с лекота , с един захват на челюстта чупеше клони по-яки от моята ръка. Поради вида си , моите рефлекси бяха винаги по-бавни, когато не успявах на време да се отдръпна и дланта ми попадаше между зъбите му , преди силната болка да ме блокира, осъзнавах, че ако искаше, щеше да отхапе ръката ми. Разбирах, че това бе само предупреждение, с което ме връщаше в рамките на позволеното, след това болката ме поваляше на земята. Толкова бе силна, че снежната поляна се осеиваше с черни, подвижни кръгове. Притисках с всичка сила ръка към тялото и не смеех да погледна, бях убедена , че костиците са натрошени. Заливаше ме силен гняв, заглушаващ вината ми и в следващите минути се държах по начин, който ме караше да се срамувам. След като разбеснелите се дяволи се укротяваха и успявах да овладея кипналата кръв, поглеждах дланта и установявах, че всичките костици са си на мястото и ръката ми бе цяла. Три от зъбите бяха уцелили вена до безименния пръст, което обясняваше кървенето. Мястото бе силно подуто и образуваше хематоми. Нищо ми нямаше. Със силата на тежест , която ме смазваше разбирах как вълкът се бе владял повече в започналата от мен опасна игра и само бе отбивал атаките . Стояхме на земята един срещу друг, лицето ми бе забрундено от бушуващи с противоположен заряд емоции, мокри вади от пот се стичаха по бузите и гърба ми, огън гореше от превъзбуда в очите ми, а той ме гледаше с разбиране и търпеливо очакваше да премине връхлетелият ме тайфун , с който несъвършеното ми същество не можеше да се справи. Разбирах защо човекът не притежава такава сила. Не можейки да я владее и контролира бе опасен, на първо място за себе си. Осъзнала тази истина , се отпусках. Вълкът се изправяше, идваше до мен наперен с гордо вдигната опашка и лягаше в краката ми. От очите му ме заливаше такава безусловна любов, че исках земята да се разтвори и да потъна.
Друг път в моменти на физическа немощ ми бе трудно сутрин дори да се вдигна от леглото. Но щом излизахме навън в пред утринния мрак и хващах червения повод, като символ на пъпна връх, чрез която се извършваше кръвопреливането, с всяка изминала крачка неговата сила преминаваше в мен и така – ход в ход започвах да се чувствам гъвкава, грацилна, изпълнена с живот, победителка. Не усещах умора, атмосферните условия и времето нямаха значение, забравях за изминатото разстояние. Движихме се с постоянно бързо темпо до изминаването на тридесет километра. Освен планинските водачи не намирах други хора, които можеха да издържат на темпото. Не усещах километрите , потънала в удоволствие от движението.
Често в планинските преходи опитомената част в кучето отсъстваше от породата и виждах вълкът-единак. Отдръпвах се и опитвах да се слея максимално с пейзажа, оставяйки го да се насити на воля в естествената си среда, свободата и древния вик на кръвта. Стараех се да го следвам от далеч и само страхът да не го загубя от поглед ме принуждаваше да му припомням присъствието си викайки го по име. Колкото и да обичаше независимостта, неудържимия бяг, когато пореше въздуха с мощните си гърди, екзалтираната радост от живота струеше на светлинни потоци от очите му, винаги ,щом чуеше името си , невидима спирачка се задействаше и той се завръщаше подчинен.
Живеейки с вълка се научих да действам по инстинкт. Инстинктът никога не лъжеше. Това бе гласът на природата в мен. Учеше ме как от дадена ситуация да извлека максимално полезното за себе си, не само за да оцелея, а да изляза с минимум загуби и разход на енергия. Хората бяхме жертва на възможностите на ума. Прекалено много обмисляхме. Разсъждавахме и изследвахме безкрайните хипотези. Резултатът често бе погрешно взето решение. Чувствахме се толкова объркани и не можехме да направим правилния избор. Всяко същество се раждаше, за да изпълни предназначението си. За да разберем собствената си значимост, трябваше да оставим животът да ни изживее. Правехме планове в опитите си да го контролираме и се отдалечавахме от себе си за дълъг период от време. В природата грешката се наказваше със смърт. Тя не даваше втори шанс. Ако оставихме животът да ни се случва, щеше да ни изненадва с най-доброто, което имаше за нас. В планинските, по някога по единадесет часа преходи, знаех началната точка , от която тръгвахме и крайната цел , до която трябваше да стигнем. Пътят беше неизвестен. Всяка измината крачка чертаеше неговата траектория. Винаги избирах непознати маршрути. Рядко можех да мина по едни и същи места два пъти. Пътят ме учеше : това , което бе за мен, щях да го имам въпреки моята слабост; това, което не е мое, нямаше да постигна, независимо от моята сила. Приемах живота за равностоен партньор, не се опитвах постоянно да го контролирам и бях щастлива във всяка ситуация, независимо дали получавах или отдавах от себе си. Щастието бе друго измерение. В него бях в същността на нещата, проявила търпение, бях в хармония с вечността. Свободна от омразата, обожанието, радостта, тревогата, яда, мъката и страха. Да бъдеш лидер означаваше да победиш себе си. Победата над себе си гарантираше победа над всичко.