автор: severianin

Роден съм в миналия век, в четвъртък, нощем
през януари – в шепите на снежна зима,
в прегръдките на времето, когато още
“глупак” и “оптимист” не бяха синоними.
Дойдох на оня труден, бурен век в средата,
в жестоко време, неспокойно и сурово.
Личи в праха на миналите дни следата ми –
началото й бе средновековие.
През мене този век до капка се оттече –
не плиска времето по старото корито.
Това, с което съм живял до днес, лежи далече;
това, което предстои, е в мрака скрито.

Върху заобления гриф на дните вчерашни
бях опнал нервите си като струни тънки
с една надежда – верни ноти да намеря
и песента ми в утрото да бъде звънка.
Сега усещам – даже нервите ми са в мазоли
и песента понякога звучи фалшиво.
А вън е зима. Вън полето зъзне голо
и даже белотата на снега изглежда сива.
Дали заради струните лъкът скрибуца
и песента ми куца и саката странства;
дали не ражда ехото край мен фалшиви звуци,
отекващи в неистински пространства?

И кой съм аз? На слънчевия минал ден певецът,
сред лятото ударил струни дръзко,
или несретникът от баснята, щурецът,
поспрял в мига, “когато сняг забръска”?
А снеговете вънка са дълбоки и студени...
Но няма верен отговор в оная мъдра книга
какво да правим ние, в зимата родените,
през зимата, която страшно ни настига?

Дошъл съм в миналия век, в четвъртък, нощем
през януари – в шепите на снежна зима.

Снегът вали... Оная зима продължава още,
но днес “глупак” и “оптимист” са синоними...