автор: Velimira

Слънцето щипеше с топлината си бузите й.Вятърът със своята прохлада изтриваше малките капчици от лицето й. Замисли се.Времето беше на нейна страна.Февруарският сняг се беше разтопил.Така по-лесно щеше да го забрави.Той беше затворен, сив и безчувствен като града.Този град, който Тя така обичаше, със забързани на някъде хора, сгушен в прегръдката на планината...
За пореден път те се разделиха....Поглеждаше със скрит поглед телефона си.Колко щеше да го чака?!Дали щеше да й се обади?!Дали вече я беше забравил?!
Пак се благодари на времето.То гонеше меланхолията й, в която изпадаше. Гонеше споменът за Него и снегът. Снегът беше техният спомен.Срещнаха се в прегръдката на снежната нощ на една бензиностанция. Омагьоса я усмивката му. Беше искрена и ведра. Така й се стори поне тогава. Така искаше да го запомни. През цялата им връзка Той идваше и си отиваше. Никога не знаеше дали ще я връхлети буря или ще я галят слънчеви лъчи. Обичаше да е около него, но с толкова усилия го задържаше всеки път. Неговите ангажименти му помагаха ловко да се откопчва от прегръдката й....И сега, ако й звъннеше да отиде при него-щеше да тръгне, без да се замисли. Щеше да се държи като приятел с него. Странно беше, Тя, която отричаше, че любовниците могат да бъдат приятели, беше готова на всичко, за да бъде около него. Последният път когато се чуха Тя отказа. Той не я разбра...
....Защо онази вечер не остана с него за една нощ, нали така му каза?.....
Да, трябваше да спре! Трябваше да спре да мисли!
Автобусът изсъска и спря. Отвори вратите си.Тя се върна към, реалността. Слезе и се сля с тълпата.