автор: verysmallanimal

Миналата пролет, когато почина дядо, се наложи да ида до Мамин дол – да занеса хабер на бай Петко, та ако иска, да дойде на погребението.
Неприятна задача, защото хем хаберът един такъв, дето не е много за носене, хем от Кутра до Мамин дол няма път. Трябва да слезеш долу, до Шумково, от там по шосето за града пет километра и чак тогава да хванеш нагоре по дерето, дето маминдолци му викат път.
- А, има бе, Ванко, има път – каза леля, като ме чу да мърморя – тръгваш нагоре по реката, минаваш Сънлив вир, хващаш покрай събореното и таман на обяд си в Мамин дол.
После се позамисли, усмихна се и додаде:
- Ама той път ли е като пътищата...за нас става, ама за гражданята не го бива много...Я карай ти по царския, че да не се затриеш из тия усои.
Така и направих. Отне ми два часа, а когато накрая спрях пред бай петкови и аз, и колата въздъхнахме с облекчение. Хубаво, само че старецът го нямаше. Тропах и виках, докато от съседната къща се показа една въздебелшка лелка.
- Бай Петко търся, лелче, да го знаеш къде е ?
Жената се приближи и заслони очи с ръка:
- Ха! Ти да не си на Руси бре?
- На Руси съм, ама сега търся...
- Я какъв си се източил! – прекъсна ме тя – Пък беше едно джезве кокали като малък. Как е дядо ти?
- Няма го дядо Руси, вчера почина...Затова съм дошъл – да водя бай Петко на погребение.
- Брей, отиде си и той, значи... Хубав човек беше, бог да го прости...
Избърса очи с крайчеца на престилката си и въздъхна:
- Ами тъй е то – един по един ни прибира господ. Ама той, бай ти Петко, до одеве беше тука-на, ама на влака отиде. Все там ходи – какво прави, не го знам. Ти къшлата му нали я знаеш къде е? От тук нагоре, край кулата, после по моста и – право там.
Ха сега де! На влака! Тук, дето един свестен път няма, сега пък влак. Но къшлата я помнех, помнех и кулата, дето само маминдолци я виждат, а времето напредваше, така че се сбогувах набързо с лелката ( грях ми на душата, ама не помнех как се казва) и се запътих да търся бай Петко.
От къшлата беше останала само една порутена барака, а до нея, откакто се помнех, лежеше, като голямо черно животно парният котел на някогашна батоза. Кой и защо беше домъкнал котела тук не знаех, пък и никога не съм питал. До котела растяха две джанки, а в сянката им, на стара автобусна седалка седеше бай Петко.
- Я, Ванко! – зарадва се той, като ме позна. – Как тъй се накани?
- Здравей, дядо Петко. То не, че съм се наканил, ами дядо...
- Сакън бре! И кога?
- Вчера. Ей тъй, в съня си...Утре ще го погребваме, та ако искаш да дойдеш.
- Аааа, ма как няма бе! На набора едно сбогом да му река, може ли да не дойда?! Ама ела де, ела. Я поседни малко, че гледам, поизпотил си се по баира. Ей, тоя Руси бе, пак ме изпревари...
Отмести се малко и аз тежко се отпуснах до него на седалката. Огледах се наоколо:
- Комшийката за някакъв влак ми разправя...
Бай Петко се усмихна:
- Тъй, тъй, вярно е казала жената. Ей туй-на е влакът. Като ми докривее от самотия, взема, че се кача на него и отпрашвам. Ракия или вино?
Стреснах се малко, но веднага се сетих – това е редовният номер на маминдолци – ти му викаш „Добър ден”, то те пита какво ще пиеш. И няма значение кое време е – денем, нощем – щом си дошъл, това е първото което питат. Не, че са пияници, не, ама адетът им е такъв.
- Не, няма да пия, че съм с колата. Ами я ми кажи за влака, а?
- Е, какво да ти разправям, не виждаш ли? Хората щъкат насам-натам, обикалят по света, а ние тук като че корени сме пуснали...Ама пътувам аз, Ванко, пътувам – като седна тук и тръгвам – ха до тая година, ха до оная. Всяка годинка – гара. Спомням си, де. Това ми е влакът на мене.
Бай Петко се засмива и с пъшкане става от седалката:
- Ама хич ли няма да пийнеш едно? Ей тъй, за бог да прости дядо ти?
Предавам се:
- Добре де, ама само едно...
Доволен, старецът се мушва в бараката и след миг се връща с едно бирено шише и две чаши – нащърбени и не много чисти:
- Ще прощаваш, ама ей тез чаши са ми само. То за сам човек...пък и аз повечето тъй, от шишето – цоквам си по малко, да ми загрее жилите. Ама чашите похлупени ги държа, какво мислиш ти – да не ги плюят мухите.
Отливаме по малко на земята и мълчаливо пием. Бай Петко примлясва:
- Ти нали пушеше бе? То и аз си имам, ама удома ги оставих – уж да ги спирам.
Вадя кутия цигари и му предлагам, после и аз запалвам една. Гледам го – на деветдесет и две години, а си сръбва и си попушва – корави старци, ей. Сякаш отгатнал какво си мисля, старецът ме тупва по коляното:
- И тука, и в Кутра има много столетници, нали знаеш. На дядо ти все туй му казвах – там може да са много, ама ако сметнем...как беше – на глава от населението – в Мамин дол са повече, щото сме по-малко народ. И както се топим, ако изкарам още някоя година ще остана сам в село – ей ти сто процента!
Умълчаваме се за кратко, всеки замислен за своите си работи. После старецът прочиства гърло:
- А за влака – дето питаше, де – той, моят влак, почти е стигнал, пара не му остана вече. Влаковете нали като идат до едно място, пък вземат, че се върнат. И после пак и пак. Пък тоз моят влак – еднопосочен, няма връщане. И все на заден ход върви, да му...
Засмиваме се, бай Петко налива по още една чаша ( загазих, мисля си) и продължава:
- Ей тая сутрин, тъкмо преди да дойдеш, бях се запътил към трийсет и втора година...като гара, нали разбираш. Хубава гара, шарена. И как няма – на десет съм бил тогава, малък още. И балканът гаче беше по-малък, та лесно се катерехме по баирите. А сега, гледам го, все по-стръмен става, надвесил се е отгоре, аха да ме затрупа. И ще ме затрупа, де. Майната му. Та тогава, в трийсет и втора, от някъде дойде в село Лукчо. Голям чешит, лека му пръст.
Бай Петко млъква и аз усещам, че чака да го попитам нещо.
- Лукчо? – друго не мога да измисля.
- Е, той после стана Лукчо, първо беше Лукянов. Аха, баш така, Лу-кя-нов. Ние нали все прякори измисляме. През двайсетте избягал от Русия, те тогава нали са се трепали там...ти знаеш, нали? Революция, такова...както и да е. Та дошъл нашият в България, обикалял тук и там, ама май все го гонели от всякъде. Туй от тате го знам. И накрая се курдиса в Мамин дол – даскал. Повече хора имаше тогава, повече деца, та и училище имахме, начално. Пристигна един ден – целият окалян, мокър като кокошка. Хубаво, че един маминдолец бил ходил до Шумково за нещо си, та го качил в каруцата, инак кой знае дали щяхме да имаме руски учител.
Старецът клати глава и се усмихва, потънал в спомени. Поглежда ме с въпрос в очите, после взима нова цигара от кутията и докато я размачква с пръсти, продължава:
- Още на другия ден стана ясно защо не се е задържал никъде. Пуста пукница, много я обичаше. Ама много, казвам ти. Това сутрин, обед – няма такива работи – комкаше се от тъмно до тъмно. Дойде сутрин в училището, а ние сме се кротнали и чакаме. А как влизаше в стаята само, леле мале! Като гръмотевица! Застане пред нас с ръце зад гърба, очилата му на върха на носа, гледа над тях и мълчи. Той мълчи, ние мълчим. И тъй, докато някой не шавне. И като кресне:
- Ахааа! Не стерпел, да? Иди тука, юроде, да скажеш – какво учили вчера? А другите – малчать!
И късметлията излиза отпред да мънка каквото знае и каквото не знае, а Лукчо сяда на стола си – имаше на масата му, помня, една китка, не я знам каква, ама в едно бая голямшко кюпче. За красота, както казват. И докато оня срича там урока, Лукчо все гласи кюпчето с цветето тъй, че да не го виждаме зад него. Е, как ще се скриеш зад една китка, а? Да, ама той си мислеше, че се е скрил, щото до туй време вече беше обърнал няколко ракии. Понаведе се малко, извади едно малко шишенце и хоп – сръбне си. Пази боже някой да се засмее – подскача като ощипан и вика:
- Хаймана! Сволоч! Двойка, иди абратна на маса!
Беше ни изпонаписал двойки на всичките, пустия му Лукчо. Отвори тате у дома тефтера, види двойката и ела виж какво става – докато се усетиш си изял два шамара, ей тъй – бадева. Ама можеш ли обясни, че Лукчо нарочно ти е турил двойка? Мълчиш си и толкоз. Имаше си той – как се казва – абе кой лош и кой по-лош. Малко да го ядосаш и:
- Бандит! Каторга за тебе!
Редеше ги тъй според провинението:
- Бандит! Разбойник! Болшевик!
Туй последното беше най-страшното и ако си заслужил да си болшевик, значи работата е дебела. Много не му придиряхме, щото нали, деца...Само веднъж поп Илия му рече да си мери приказките, че не било хубаво. Брех, като се запени тоз Лукчо – страхотия:
- Атец, так не трябва! Ну просто не нада! Цяло время сквернословят, болшевики тези!
А попът мига на парцали, щото Лукчо като се ядосаше съвсем объркваше езика и хич не беше лесно да му разбереш. И сигурно щото нашата ракия слаба му се виждаше, имаше обичай – настърже една ряпа в тънка кърпа, свие кърпата на бохчичка и изцеди сока в шишето с ракия. А нашите репи, знаеш, са си люти. Лошото беше, че от тая ряпа пърдеше като магаре, пък ние се пукахме от смях. И после – пак двойки...Цяла година изкара в Мамин дол – ние сме кротки, имаме им уважението на учените хора. Докато не награби на Герги Маторя булката. На Герги му викаха Маторя, щото беше докарал една батоза в село – ей тоя котел е от нея. По цял ден човъркаше нещо по батозата и все омазан с грес и масло ходеше. Както и да е. Та за Лукчо – дошъл му, явно, мерака и да вземе та да заприщи жената до един дувар – любов демек му се прищяло. За беля дуварът бил баш на гергевата къща, а булката му, като видяла, че няма хлабаво, тъй писнала, че разлаяла всички кучета в село. Погледнал Маторя през врачката и какво – Лукчо награбил жена му! Грабнал той една бобена притка, и като го почнал – бой, бой – до посиняване. А Лукчо само покрил главата си с ръце и мрънкал отдолу:
- Не нада, Герги, не нада! Туй болшевишка работа так хора да биеш!
На другия ден Лукчо си събра багажа, примоли се на един комшия да го закара с каруцата до пътя долу и нито го видяхме, нито го чухме повече. Ние, дечурлигата, бяхме най-доволни, че ни се отвори един месец да не ходим на училище. Е, докараха отпосле една даскалица...ама то друга история.
Бай Петко ме погледна, позасмя се и се изправи:
- Такива ми ти работи, Ванко. Така си пътувам аз със влака – ха в тая година, ха в оная – докато...докато ми дойде и на мен реда да слизам на последната гара. То и селото май натам се е запътило, че народ не остана вече, само старци се свиваме по къщята като дърти лисугери. Айде сега, да слезем до дома, да си облека нещо, че да ме водиш да изпратя дядо ти. Той, неговият влак...
Мина година от тогава, а аз често си мисля за байпетковия влак. За влаковете изобщо. Пухтят по баирите, натоварени с всичките ни години. А спомените излизат на кълбета от комините им и тихо се стелят над земята. Като дим. Дим, който ту те гъделичка в носа и те кара да се смееш, ту ти влиза в очите и ги насълзява. И полека-лека вятърът го разнася, спомените избледняват, избледняват, докато не остане нищо. Освен далечното потракване на следващия влак, поел към последната си спирка.