автор: maistora

На уличка тиха далеч от пазара,
под склопа на цъфнали млади липи,
старица, изпита от болест коварна,
с тояжка едва на крака се крепи.

На пейката своите книги продава.
Животът й явно съвсем не е лек.
По пладне асфалтът е жива жарава,
край нея почти не припарва човек.

Поспрях се, реликвите нейни погледнах —
известни заглавия, ниски цени.
Духовно богата бе в своята бедност.
Прикани ме: „Виж, тези три, погледни! —

Трилогия, ето, вземи... на Беляев...
Пък аз за лекарства ще спастря пари...
Тя, моята... ясно е... вече се знае...
Но пустата болка така ме мори...”

Познах я. Гласът й бе плътен, отчетлив.
Припомних си, сякаш на бавен каданс
видях я — пак млада, а ние — момчета,
девойки на чинове...Нейният клас...

Две орбити мътни очите й днес са,
в тях сетна надежда дори не гнезди.
А как рецитираше! — бе поетеса
и знойна красавица, помня преди...

Оставих й смачкани двадесет лева...
... На първата страница после чета:
„На моята мила съпруга Елена,
честита годишнина! Трийсет лета!”