автор: tzvetcomarinov

Станка застана на едно място, не да си почине. Тя не усещаше никъде из тялото умора, а искаше да огледа колкото може по-добре наоколо. Едва след това усети пред какви мъчнотии се изправя за онова дето е намислила да прави. Уж трябваше
тук да е същото, както го помнеше от детството, а ето, пред очите й няма я приликата. Вярно, не е идвала скоро и храсталакът е почти непознат. Дали защото е израстнал или из него има достатъчно нов, нямаше как да разбере. Дърветата с нищо не припомняха за себе си, когато тя идваше при кошарата да донесе ядене на баща си или чисти, изпрани дрехи за преобличане. Други са те, различни и чужди. Някои се държаха като предали се от старост на съдбата и не гледат вече нагоре към небето и слънцето, а са превили снаги. Да са по-близо до земята, прошка сякаш искаха от нея или помощ, това не се чуваше. Мълчат и не биваше да ги пита. И такива има, полегнали вече направо до своите дънери като на общ миндер. Някогашните фиданки са порастнали, съвсем буйни и млади са. Изправени като истински дървета, но и те няма да продумат, чувства го. Крият и мълчат упорито като съзаклятници. Едва ли ще кажат и едните и другите, до кое от тях баща й криеше някога увития в парцалите нож.
Младата жена се насилваше до крайност, но усещаше колко й пречи времето за да види по-ясно картината. Нейният баща като другите овчари правеше, храни ли се или дялка нещо, винаги ще ползва малко с дървена или кокалена дръжка ножче. Сигурно мъжете така не дразнеха турците, които често обикаляха из къшлите. Чуеше ли овчар конския тропот, известяваше другите, първо да скрият децата. Особено ако измежду тях имаше момиче, донесло храна или дрехи от къщи. И когато беше зървала ножа в ръцете на баща си, винаги пропускаше мига, кога и как то се е отзовал там. Изглежда любопитството постепенно и здравата я бе зачовъркало, щом твърдо реши. Ще научи точно, къде нейния баща крие тайнствения нож. Успя, само дето това сега не и вършеше голяма полза. От предпазливост да не я види, следваше го с повечко внимание. Да не го изпусне от очи се напрягаше, а от това изпускаше от къде минават.
Чакай тогава, щом се обърква между дърветата, ще тръгне от кошарата. Вярно, че сега малко неща говореха да е било място за прибиране на овцете. След като нейният баща си отиде от тоя свят други овчари взеха по малко от стадото му. Дадоха някакви пари на вдовицата и всичко за къшлата и пътеката, която водеше до там за семейството приключи. Малко по-късно кошарата изгоря. Дали турци или хора заради тайна някаква, не се разбра, но я дадоха на огъня. Станка се беше измъкнала тайно от къщи и отиде да види какво е станало. Може би тогава за пръв път заплака не като дете, а като възрастен. Сълзите рукнаха надолу покрай нослето й. Някои от тях опитаха да се възползват от нейните подхлипвания, за да попаднат в устата й, но тя не усещаше нищо като безчувствена. Нито техният солен вукс, нито мокротата, която защипваше от време на време някъде по страните й.
Ето я вече и при кошарата. Мястото е обраснало здравата в храсти, а гореното и опушено е изтрито от времето. Само камъкът е още на своето място, чака някого. Върху него сядаше баща й, когато ще дои овцете или да огледа по-добре главата и устата на някоя, дето му се вижда нефелява. Тук някъде трябва да беше и плета зад който тя се криеше. Приклякваше всеки път и зачакваше баща й да се отдалечи поне малко, тогава тръгваше. Сега трябва да направи същото. Колкото и да бе внимавала тогава за другите работи, няма как да е забравила. Ходеха тогава кратко време между дърветата, а тя все бързаше да се прикрие зад големия камък, дето мереше ръст с храстите. Надничаше предпазливо от там и виждаше как баща й се е спрял пред дървото, търси с поглед наблизо покрай себе си за лоши очи, преди да направи другото. Ето го, същият ствол. Лошата мисъл веднага опита да се намеси, да я резне като жилав камшик през гърдите и сърцето едновременно. Дано случайни очи или нечии лоши ръце не са я изпреварили в тайника. Разбута малко и храстите, за да се приближи още и размести треволяка пред себе си. Няколко стръка от високата коприва побързаха да нагорещят нейните изтръпнали от вълнение пръсти, но тая горещина беше по-мизерна отколкото другата, обзела вече цялата й снага. Опарила до болка главата, защото само от глупост я положи върху невидимия нагорещен камък. Топлината се втурна да я облее цялата в мига, когато напипа зад сухата трева при входа нещо по-едро навътре. Кротуваше притихнало изпод изсъхналите отдавна и натрошили се лесно от нейното бръкване клечки. Измъкна малкото вързопче навън и ако можеше да се види някак от страни, непременно щеше да потръпне от изненада. Очите й бяха широко отворени и вторачени, като пред себе си да имаше някакво видение.
Времето и гората бяха положили своя дивит върху онова нещо, което някога баща й криеше в хралупата. Налоеният внаги парцал изглеждаше съвсем като стиска миналогодишна шума. Изсъхнала, почерняла и много крехка. Опитът на Станка да го развие, завърши непохватно. Първо се чу крехкия звук от съдирането, а след него парче плат само отиде в ръката с която направи движението. Корубата на дървото беше изпълнила по майчински своя дълг, стоманата лъщеше от допира на слънчевите лъчи, промъкнали се някак между клоните на дърветата. Само тук-там, главно из буквите се бе приютила някаква чернота, но тя сега нямаше време да се вторачва в нея. Достатъчно се забави, докато открие това, което търси от толкова време. Можеше да се прибере в селото с настроение на скоро напъпила девойка, но трябва да го прави като омъжена жена. Сили и желание да подтичва от обзелата я възбуда имаше предостатъчно, единствено разсъдъкът упорито се противопоставяше на това нейно желание. Послуша го.

Цветко Маринов