автор: nez0user

Да видиш що за човек съм
под маската, която нося на Ангел.
А имаше Време, когато не беше
така страховито във нашите чувства,
които окрилят душата човешка.

Със пламък в сърцето и сълзи в очите
как ти спряла там под дъжда
се радваш на всичко, що очите ти виждат.
Седеше и викаше с глас без звука
който раздира отвътре до кръв
не оставя следа без раздяла да има.

Не спира със същата сила която стените събаря
сред пепел, и прах, и отломки
които само измъчват притръпват крилата.
Когато там някъде - знаеш - навън
Свободата те чака без нищо в замяна
Отплата ли? Че каква отплата може да иска
това, което дава без нещо да иска в замяна.
Нека да видим дали е така.

А ние все още имаме Време
да сторим което от нас се изисква
да бъдеме себе си, всеотдайно обичайки
този до нас - който разпалва с дъха си
малкия въглен-Надежда туптящ непрестанно със огън
който изгаря.

Казват страха е това, което ни спира
че от нас си зависи дали ще живеем.
Казват страха е това, което не спира
студа във нашите вени, в които кръвта се разплисква.
Дали ще узпеем? Това е въпросът
задаван с тих глас в мрачните нощи

И после внезапно като мълния бяла
че су песента, в която да пърат крила -
малки, съвсем малки, но със Сила голяма
и Вяра вълшебна със своето Щастие
разбутват и пепел, и жар топла под нея.
И повече няма да има стените, които
държат ни във плен със ръжда по оковите
защото знаем, че ние ще бъдем.