автор: angar

Едно пътуване ме бе отвело
в едно почти обезлюдено село.
Поскитах в уличките му, и там
попаднах на запуснат божи храм,
с врата откъртена и праг изгнил.

Бръшлян мазилката му бе обвил,
а вътре - празно. Подът, до основи
бе в птичи тор от гълъби и сови.
По свода, някога с светци изписан,
следи от развалени стенописи.
Икони, пейки – всичко бе обрано.
Следи от изпочупено пиано.
И стълбище извито, по което,
се престраших
и се изкàчих до кубето.

А там въже, висящо от тавана,
но ни следа, ни помен от камбана –
отдавна цигани са я прибрали
и нейде за месѝнг са я продали.
Прозорчета с кепенчета разбити,
и мръсни паяжини по стените.

Пристъпих да се връщам, в полумрака,
и изведнъж се хлъзнах с двата крака.
Бе стълбището стръмно, много тясно,
и без дори едно стъпало свястно.
Възкликнах само едно кратко „Ах!“,
и като в стръмна пропаст полетях.
Търкалях се, търкалях се и туп -
на плочите се тръснах като труп.
И тъй останах, проснат на земята,
със болки във гърба и в колената.

Не зная случай – от камбанария
човек да падне, без да се пребие.
Помислих: „Стана май беля голяма!“
Но се изправих - нищичко ми няма!

Когато има още да живее,
от Черни връх, от Мусала, от Вихрен
човек да падне - пак ще оцелее.