автор: meiia

Твърде силно навътре снегът ми валя.
Твърде бързо се сипят луните вледени
върху сивия заник от безделни поля
и в това разстояние между тебе и мене.

Твърде тайно боли, за да пари от студ.
Твърде тежко изтича небето в реката,
a земята е кален и свенлив изумруд.
Търся нея навред, както търся ръката ти.

Търся слънце пропуснато, зримия зной
от пътечка забита в сърцето на зимата.
A по нея - случайният. Може би Той?! -
твърде дълго те нямах и малко те имах.

И се крия зад сянка с издължени нозе,
и изпридам безмълвната реч на мъглата.
Даже точката в края от очите ми взе…
Твърде много зимувах в съня на летата,

за да вярвам на тихия скреж, че е чист.
И ти връщам снега, и си взимам възможното.
И измивам трупа му върху белия лист…
Твърде бяло вали и затрупва, безбожно.