автор: esenna

Ники беше странно момче - воднисто-сини очи, избеляла руса коса, обратна захапка, твърде висок и слабоват, може би никое момиче не би спряло поглед на него, ако не беше таланта му - композираше музика.
Това му придаваше особен ореол и като се движеше из коридорите на гимназията чуваше шушуканията на красивите девойчета и това се разтичаше като благотворен мехлем в изстрадалата му душа от тъй незаслужената му грозновата външност, която го беше направила плах и неуверен, за това и говореше винаги тихо и малко неясно. Така Ники израсъл с мисълта за себе си като за един неудачник, с умението си да импровизира на пианото всяко междучасие, да създава малки пиеси по изпята от съучениците му темичка , доби известността на явление в Музикалната гимназия. По цели нощи композираше-струнни квартети, концерт за пиано, концерт за чело, симфонични прелюдии и на другия ден свиреше от тук – от там и се смееше с възкривата си усмивка, че скоро ще бъде самостоятелният му концерт.
Дойде и този ден, салонът беше препълнен – все пак за първи път Музикалното училище имаше жив бъдещ композитор. Концертът беше като взрив за всички - ученици, учители, дори и за самия Николай. Музиката му изобилстваше с красиви самобитни теми, странни похвати- съвременни и невиждани и нечувани никъде до сега. Всички му се радваха и вече ръкуването с него беше нещо като обред, който всеки запазваше в сърцето си, а Николай все по-често започна да се усмихва.
На изпитите в Консрваторията не успя. Нямаше как да успее - беше си истинска заплаха за много мастити композитори, които го отрекоха и зачеркнаха още на втория тур. Той се обезсърчи, но подкрепян от съучениците си се замисли над една идея, която му се подхвърли ей така на шега – да кандидатства в Пловдивската Консерватория - близо е до София, ще може да ходи на частни уроци и така ще кандидатства композиция отново следващата година , а тази няма да изгуби. Разбира се , че изпитите там му се видяха като за детската музикална школа, беше приет на първо място и замина да следва. Две години никой не го видя , нито пък чу нещо за него. Един топъл пролетен ден той се появи съвсем внезапно в Музикалната гимназия – почти разхубавен, водеше за ръка едно дребно чернокосо момиче с червени бузи и наобиколен от ученици и преподаватели разказваше как учи в Пловдив, не кандидатствал втори път композиция защото срещнал Василка и не можел да си помисли дори, че трябва да се разделят. Тази Василка била цигуларка от Панагюрище и не можеше и да мечтае да има нивото на Ники, но по някакви неведоми пътища беше го омагьосала и така неразделни за ръка и целувайки се обиколиха няколко пъти града и изчезнаха отново. Когато се появиха след още две години вече бяха женени. Ники стъпваше бавно с дългите си крака, тя ситнеше край него и обясняваше как са ги разпределили в едно село – него като учител по музика, а нея като учителка по фолклор. Тук всички някак гузно наведоха очи - Ники, кумира на гимназията, да бъде обикновен учител по пеене на село, никой не можеше да приеме тази вест, но какво ли не прави любовта с хората, а и Ники беше толкова горд със себе си, че си има семейство - от него лъхаше тиха радост, че щастието не го е отминало. Каза само,че човек може да композира и на село, дори там било по-спокойно, хвана за ръка Василка и заминаха.
Заживяха в една къща , която отначало добри хора им дадоха, после си купиха тяхна – близо до пътя за града, подредиха я по свой си вкус и заживяха като улегнало семейство. Бяха почитани и уважавани в селото.
А това село се беше сгушило в Родопите, борови гори го красяха и есен и зиме, лете го пазеха от жаркото слънце. Николай обичаше да се разхожда до реката, да гледа есенните му цветове, с часове гледаше как мъглите тръгваха да пъплят по баирите нагоре и сядаше на пианото – композираше все по-красиви пиеси. И въпреки тези гледки, които му пълнеха душата, не можа да свикне за разлика от Василка. Липсваше му нещо , което с годините ставаше все по-голямо и един ден просто се спря , загледа се в един бор, после се вгледа в себе си и видя едно голямо нищо, истинска дупка зейнала с черната си паст, готова да го погълне. Уплаши се , махна с ръка и тичешком се прибра в къщи. Ходи седмица мълчалив докато една вечер каза тихо:
–Васи, ние ще си имаме ли дете поне? Ето, седем години вече сме си все заедно ,а си нямаме поне едно дете.
Тя го погледна малко сконфузено, промънка нещо и замълча. Така започна ходенето им по лекари, дълго и нескончаемо и съвсем безрезултатно.
Когато Николай я запита отново за това , тя се развика- какво значело това „поне”, какво искал да каже с него, тя ли е виновна, що ли? Той скочи, тропна по масата и за първи път й каза нещо , което се беше загнездило в душата му и го душеше и спъваше!
–Заради теб се забих в това пусто село, аз имах друго бъдеще , друг живот, други надежди, ти дори не си същата Василка , с която се запознах!
Тя се врътна и излезе. Прибра се по късните часове, той пак свиреше на пианото, не му каза нищо, влезе в спалнята и се заключи. От този ден отношенията им се скършиха. Нито тя го поглеждаше, нито той нея. Ники се затвори в себе си , в непрестанно бликащата в него музика, а Василка си гледаше домакинството. Все по-често се връщаше късно вечер или излизаше след вечеря да се поразходи и намираше Николай заспал в кухнята. Никога нямаше да разбере какво става с жена му Ники , ако не беше съседа му. Една вечер тъкмо се прибираше и чу:
-Комшууу! Ела бе, ела, даскале, да се видим , да пийнем по една ракия – от сливовата ми градина е, ела ,ела, хайде, чакам те!
Николай се изми, преоблече се, взема си пуловера и отиде в Крум. Седнаха на трапезата , отпиха ракийцата, заприказваха се и от дума на дума направиха главите, което пък им развърза езиците и за първи път Николай си изля болката. А Крум неволно изпусна:
-Затова ли я виждам аз да шари вечер при сина на Керкенеза?
Николай подскочи:
-Какво?!
-Е, как какво, ами тя вечер през вечер все при Недялко , и вчера пак се върна по късните часове, разлая кучето, затова я видях, ама… знам ли…
Николай се оклюма,помръкна някак, стана тихо и си тръгна без да каже и дума.
От този момент се почувства като душевен инвалид, като че ли природата не му беше отнела достатъчно с тази му външност, а сега му отне и любовта, за която никога не се беше надявал дори,че ще я има. Започна да слабее, вървеше все по-бавно, прегърби се, ако можеше никой да не го забележи, в душата му се загнезди огромен срам. Пропуши и вече никой не видя на лицето му усмивка. „Бре, отиде си даскала ни, що стана, таз неговата май не е много читава, от това ще да е „ – тъй си шепнеха бабите в селото.
Към измъчената му и без това душа от увехнали мечти, от умираща любов, се прибави тази отрова и душата му почерня, музиката му стана тежка, бавна и с дъх на креп.
Една нощ не издържа- беше към час след полунощ, Василка я нямаше. Стана, излезе тихо, не запали цигара и се отправи към плевнята на Керкенеза. Приближи тихо , напрегна се да види по-добре в тъмното и тогава дали случайно или пък оня горе тъй го нареди, блесна месечината иззад облака и ги видя-неговата Василка и Недялко - като я зацелувал, загалил и тя охка, стене, извива се в ръцете му както никога не е правила с него. Николай усети само един силен удар в сърцето си и то изведнъж спря. Падна на земята. Когато се свести не помнеше много добре какво точно е станало, изправи се бавно , избърса кръвта от главата си и бавно тръгна покрай слънчогледите към къщата си. Влезе тихо в тъмнината – Василка се събуваше , като го видя извика, не очакваше да е буден по това време. И всичко изплува пред очите му – скандалът беше дълъг ,болезнен, той крещеше така както никога не го беше правил в живота си, тя крещеше, накрая изтощени и двамата седяха на пода, напълно опустошени. Мълчаха дълго , пукна се зората, Василка стана бавно, погледна го и злорадо му каза нещо, което никоя жена не трябва да казва на един мъж:
–Как искаш дете бе, Николай, ти самият си едно дете, какъв мъж си ти, композитор – ха! И за това не ставаш, нищо не става от теб! И да знаеш,че от теб дете никога не съм искала, за да не прилича на теб, да не съм луда, аз си мислех,че ще станеш композитор и все по балове и приеми ще ме водиш, а ти си остана един селски даскал, отивам си!
Излезе рязко , вратата се затвори с оглушителен трясък и този звук отекна в Николай като удар на гилотина- главата му клюмна и дълго време не можеше да помръдне.
Разводът им беше много болезнен за него, докато Василка се разхубави, разцъфтя някак, вече излизаше с Недялко под ръка и гледаше от високо. Богат беше Недялко, голяма къща на три ката си имаше, гледаха коне с баща си и печелеха много. Живееха сами, по мъжки, известни бяха с буйния си нрав - и баща и син и често в хоремага бяха център на скандали и сбивания, но пък бяха работливи и имотни. Дойде времето, вдигнаха богата пищна сватба, цяло село поканиха и цяла седмица празнуваха.
Николай като че ли беше забравен от всички, дори и от Бога. Стоеше сам в празната си къща, пиеше, пушеше и понякога сядаше на пианото за малко. Изпитваше неистов срам от всичко, което се случи в живота му и все се питаше-защо? Защо стана така и защо пък неговата Василка не искала дете от него?
Започна учебната година - Василка не дойде на работа, напуснала била , така говореха хората от селото. Той ходеше в училището, свършваше си часовете и се прибираше в къщи. Сам и пак сам. Комшията го викаше понякога да си приказват, той отиваше, но все мълчеше. Докато един ден не ги видя – Василка с нейния Недялко под ръка , тя една такава закръглена , засмяна,с кожено палто облечена, нагиздена, били по чужбина някъде и сега чакали дете.
Тази мисъл как неговата жена ще има дете от някакъв коняр не му даваше мира. Затвори се в къщи и дълго време никой не го видя. Съвсем почерня - трябваше, трябваше да има някакъв начин да бъде наказана, какво й беше направил той, толкова я обичаше, всичко направи както тя поиска, забрави за себе си , само и само да е негова, а тя сега… Не издържа и отиде при Крум.Поизкашля се и викна:
–Бай,Круме, ела за малко , моля те!
Излезе човека и като го видя ахна - Николай съвсем се беше запуснал - беше с дълга брада, неподстриган, не се бяха виждали от месеци.
–Кажи, Николайчо, какво те мъчи бе, на човек не приличаш? Ти все за тая твойта ли, ама стига вече, я какви хубави моми си имаме.
-Остави това,бай Круме, поседни малко. Виж, не мога да я гледам такава грейнала, с тез нейни очета, да я ощастливи един коняр, а аз да не мога, моля те , помогни ми , кажи, трябва да има начин да го разваля това, не е честно!
Крум се замисли, въздъхна тежко. Заговори му тихо , но той клатеше глава неодобрително.
Накрая му каза:
-Ами иди тогаз при баба Дена- тя сигурно ще има лек за твойта болка, но знай,че този лек е измама- забива се в сърцето ти после смъртоносно!
Обърна се и преди да затвори вратата тихо каза:
–Не си го чул от мен!
Три нощи не спа Николай , изгори всичките им снимки - нейните, неговите , изгори с тях и спомените си за нея, за успехите си, за пътя , по който беше тръгнал и не успя да извърви заради една невярна жена. Една вечер отиде в къщата на баба Дена. Говори с нея дълго, плака, тя го гледаше и поклащаше глава недоволно. Накрая му занарежда нещо тихо и го изпрати да си върви.
След седмица, в нощта срещу петъка, Николай се промъкна тихо навън и макар и толкова висок успя да мине незабелязано между къщите, излезе от селото и отиде на гробището. Намери пресен гроб, сипа в една торбичка две шепи пръст и пак така тихо си тръгна. Зави наляво и като наближи къщата на Керкенеза се поспря - толкова дни я беше гледал, заобиколи я и там където започваше баира се качи на най-високото , пъхна ръка в торбичката и хвърли върху покрива две шепи пръст. Тихо и бързо се изниза и потъна в мрака. Прибра се в къщи успокоен и свири цяла нощ. Сутринта заспа и чак към обед се събуди от някаква врява – чу женски писъци, скочи , наметна се и излезе , но нищо не виждаше, чу сирените на линейка и след това го обгърна тишината на селото. Надвечер се изкъпа, избръсна, облече се и тръгна да се поразходи из селото - усети, че пак шушукат зад гърба му, но не знаеше какво е станало. Една баба се изпречи на пътя му :
–Даскале , хайде, то се видя кой крив , кой прав, Господ не наказва току-така, ами гледай сега твоя си живот да подредиш и все така да ни свириш и учиш децата, я виж, стаменовия Валери чак в Германията отиде с това пиано- и кой го научи да свири тъй- ти, даскале, ти, остави я таз твойта…
Поусмихна се леко Николай, кимна и продължи. Като се прибра Крум го чакаше пред къщата.
-Здрасти, Даскале, ти май цяла нощ пак свири?
-Е, прощавай,бай Круме, ако съм ти пречил да заспиш.
-Не си бе Николайчо, не си, ама разбра ли какво станало с Василка?
-Не, какво?
-Таз сутрин се събудила цялата в кръв , завели я в болницата, ама късно- изпуснала детето.
Николай се стъписа!
-Не думай!
-Думай, не думай -станало… хайде лека ти нощ!
Тази нощ Николай пак свири … и следващата и по-следващата. Така заживяха в селото - Николай с осланената си любов превърнала се в омраза и Василка с новооткритата си любов и надежда за щастие. А то,щастието не я споходи . След година пак забременя и пак изпусна детето. Започнаха кавги с Недялко, искаше да я връща на първия й мъж,че била яловица - така селото слушаше пианото на Николай и писъците на Василка. Една сутрин тя върза кърпа на главата си, взе си куфарчето и замина за родното си Панагюрище. Николай остана. Учеше децата в селото, свиреше, композираше, дори в града вече рядко слизаше. Само понякога нощем слушаше самотния бухал от съседния двор и си мислеше: „Ех,приятелю – ти твойта песен-аз мойта, ама ти свободна птица ,а аз на кого ли ще оставя творбите си, нямам си никого, може пък да се харесат някой ден, след години, нали композиторите са били неразбрани и недоооценявани и харесвани векове след като са творили” . Триеше внезапно бликналите си сълзи и така лежеше на пода по цели нощи с отровена душа…