автор: Milvushina

“Скъпа мамо,” започнах писмото аз , “добри новини! Синът ти най-сетне вече е затворник!”
Като чета написаното и клатя глава. Звучи нелепо. За сметка на това си е съвсем вярно.
Дето има една приказка, “роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет”. Та аз съм родом от Въглен, селото прочуто като варненското сметище. Само дето мама е забравила за късмета. Какво да правя, карък съм си по рождение. Да бяхме я от Кранево, я от Генерал Кантаржиево, щяхме да сме продали къщата и лозето преди да удари кризата и сега щяхме да си живеем като шейхове.
На майка поне случих, признавам. Мадамите идват и си отиват, но една е мама. Какви вкусни мекици ни правеше за закуска с батко. В затвора от всичко най-много те ми липсват. Викаше ни майка ми като бяхме малки, “учете, момчета, да не работите”. Избутах гимназията и нали не ми се работи, записах висше. Само в Шуменския ме приеха, специалност охранителни системи. Като завърших, тръгнах да си търся работа, ама никъде нищо не излезе. Или не те вземат, или ти предлагат едни мизерни 500 лв стартова. Затова ли учих четири години? Права беше мама като казваше, че учиш, за да не работиш.
Върнах се аз във Въглен, но какво да правя на село? Глад и мизерия само. Един ден дойде батко ми да се видим. Той докато аз бях Шуменския се бе хванал майстор-плочкаджия във Варна. Вика да идвам с него да му помагам. Затова ли станах висшист, да къртя мазилки и да лазя на колене в чуждите тоалетни? Ама нали бях надупен и беден, съгласих се.
Направих малко пари през лятото, ама живот ли е това? Хората на плаж ходят, а аз по шест, по осем часа се потя на праха и мръсотията. А нали съм си карък, клиентите после все недоволни. Това било криво, онова не харесвали. И едни сметкаджии, стотинката на две цепят. Да им тегля по една майна, но бате ще се сърди. На есен му викам, не ща повече. А пък той ме придума да замина с него за Германия, същото да правим, но за шест пъти повече пари.
Що излязох толкова тъп, че се хванах на хорото с бате. Проклетите шваби само бачкане знаят. Като развалени плочи повтарят само “куалитет, куалитет!!”. Какво разбират те от качество. Едно огледало в тоалета не можеш да го залепиш на стената. Трябва да го сложиш на едни релсички, да ги завинтваш, да можело да се сваля. Все върви след теб германецът, мери с нивели, с линийки. Един милиметър да изкривиш, разваляй и наново. А аз си мислех, че от нашите селски по-големи мрънкала няма.
След Нова Година не издържах и се прибрах при мама. Тия пари с такава мъка се печелят, а за нула време се харчат. Една седмица след като се върнах, се запиляхме с приятели в едно заведение. Момичета имаше там, пийнахме. С Радинка от основното училище се знаем. Почерпих я, поговорихме си и как стана, хоп, сутринта се събуди в леглото ми. Ама нали съм си карък роден, един път стигаше белята да стане. Радинка взе, че забременя. Вика ми, баща ще ставам. А пари откъде, та бебе да гледам?
И ща, не ща, принудих се пак за Германията да замина в строителството да работя. Хубаво, ама изкарах шест месеца, после се разболях. Прежълтях, все ми беше лошо. Оставих бате да бачка сам и се прибрах при Радинка и бебето. Свилен го кръстихме малкия, жив и здрав да ни бъде. Напихме се като кирки с родата, ама на мен ми стана много зле, викахме бърза помощ. Щях да хвърля топа нея вечер, в болницата едва ме спасиха. После ме пратиха в София на изследвания.
Идва докторът, иска да говорим. Имал една добра и една много лоша новина. Нали съм си аз това, как няма да има и лоши. Почни с добрата, докторе, викам. Разбрахме какво ти е, казва. И ми съобщава една диагноза, дето и до ден днешен я имам на един лист написана, че не мога да я кажа. Обаче го виждам аз докторът, че започва да нервничи, чупи пръсти. Шубе ме хвана. “А каква е лошата?” интересувам се аз. Има лечение, отговаря, но е много скъпо. Мен ме облива една студена пот, мисля, ще каже между 100 и 200 лева на месец. “25 хиляди евро,” отговаря докторът. “И здравната каса не го покрива.”
Щях да се изпусна в гащите. Това е половин тристаен апартамент във Варна, при това на година! Нали съм си карък, на седем и кусур милиона българи, един от двайсет ще се падна аз с такава болест. Лекарството-сирак било толкова скъпо, защото само една шепа хора се нуждаели от него. Двеста пъти повече да боледували от него, щяло да струва сто пъти по-малко. Правело чудеса, но без него ми остават само четири-пет години.
То беше едно ходене по мъките, то благотворителни кампании, то спорове с бюрократи. Нищо не помага, брате. Пожелават ти живот и здраве и ти тръшват вратата под носа. Като си плащах осигуровките, си ги вземаха с кеф, но дойде ли време да дават, нъцки! Отчаях се аз. Стана ми едно чоглаво. Не ми се мре, млад съм още! Ама колкото ми е останало, викам си, мое си е. Ще си го изживея.
Само че съдбата имала друго на ум за мен. Братчедът от няколко години живее в Норвегия. Оженил се беше за някаква руса норвежка, по Интернет се били запознали. Тя дошла на Златни Пясъци на почивка, едното довело до другото и той заминал после с нея. Тя с пет години по-голяма от него, ама нали е от Норвегия, полакомил се братчедът за по-добър живот.
Та, върна се за малко братчедът в България и двамата се закопахме в една кръчма във Варна, да се оплакваме от съдбата си. Пийнахме си порядъчно (моят черен дроб така или иначе за две стотинки работа не върши). Викам му, как са норвежките прелести. А той прави една физиономия, сякаш пие оцет вместо сливова.
- В началото се понасяше – вика. – Ама нали я видя какво женище е. Пет декара заден двор паркира в леглото вечер. А ревнива, ревнива! Само ей така да погледна някоя и Ингеборг ме гони из кухнята с тигана. Пие като копач, защо мислиш дойде с мен в България? За евтината пиячка. Сега са на Златните с две нейни приятелки и поркат. А вкъщи нищо не пипва. Ни да изчисти, ни да наготви. Една салата няма да ми сложи за вечеря. Жена ли е това? Те норвежките жени не са като хората, братчеде.
Поляхме отново мъката, а аз го тупам по рамото.
- Що не я оставиш като не я искаш?
- Щото има къща, а ако се разведа с нея, ще ме изгони, а аз ще си изгубя гражданството. – Той заврътна остатъка в чашата си. – Какво ли не бих дал да се отърва от проклетата вещица. Как ми се иска да я стисна за гърлото и да приключа с нея, ама не ми се лежи в затвора.
Прибрах се аз вкъщи, а разговорът с братчеда не ми излиза от главата. Едно нещичко ме гложди. Сетих се аз за онзи убиец Андеш Брайвик, дето преди години изтрепа сума ти деца на един остров. Сега си живурка като бей в затвора със собствена стая, компютър и кухня. Влязох в Интернет и чета това-онова. В главата ми се породи една щура идейка. След два дни хванах братчеда и отидохме пак в кръчмата.
- Ти сериозно ли искаш да се отървеш от твоята? – питам.
- И още как.
Налях аз по още едно.
- А ако аз вляза в затвора вместо тебе?
Той мига, чуди се дали си правя майтап.
- Болен съм, братчед – обяснявам. – Още няколко години най-много да изкарам. Нали разправяш, че норвежците били много хуманни. В пандиза ще ме лекуват. По-добре затворник, но жив.
Братчедът усети, че не се шегувам. В началото се дърпаше, но после се нави да си помисли. На другия ден с Ингеборг се скарали жестоко заради някаква мадама, която се намерила в скута му. Братчедът купи едно шише водка и дойде да си говорим. Едната му буза беше понасинена.
- На всичко съм готов – казва ми.
Само това и чаках да чуя.
- Слушай, братчеде. Аз не съм убиец. Ръцете си не искам да цапам. Ти си прави каквото си правиш, а после аз ще си призная, че съм аз. Но искам и пари. За Радинка да гледа Свиленчо.
Три дни седяхме и го умувахме с братчеда. Измислихме го. Трябваше първо да ида до Норвегия, за да ме съди техния съд. Братчедът се кротна пред Ингеборг и й каза, че иска да ме вземе у тях да им направя ремонт на къщата. На тях по-евтино да им излезе, а аз да имам пари за лекарство. Даже билета ми платиха до Осло. Един месец останах у тях.
Та, онази вечер оставих братчеда да действа. Хич и не ща да знам какво и как е направил. После той се обади на полицията. Като дойдоха, се признах за виновен. Те веднага викнаха преводач, аз им казах, че с Ингеборг сме били любовници. Тя ми била обещала да остави мъжа си и да се ожени за мен, но като променила решението си, съм й заявил, че е или моя, или ничия. И така...
Какъвто съм си карък, помислих, че няма да повярват. Ама един път ми провървя! Осъдиха ме на 15 години. В Норвегия най-много 21 се лежи, на повече не се и надявах. Братчедът продаде къщата и се върна в България, а аз влязох в пандиза.
“Много съм добре,” продължавам аз писмото до мама. “Нали са хуманни норвежците, дават ми от хубавото лекарство. Не съм прежълтял вече, нито ми прималява. Като нов съм! Понеже съм болен, съм на специална диета. За мен готвят отделно. Само мекици като твоите не правят…!
Намирам се на остров Бастои на един час път от Осло. Като изключим кучия студ, сме много добре тук. Културна работа е това, европейска! Живеем в едни спретнати дървени къщички. Имам собствена стая с телевизор и меко легло. Изпращам ти снимка да видиш. Тук в затвора има ферма, в която работим през деня. Доим крави, садим зеленчуци. В затвора има тенис кортове и сауна! В неделя яздя кон. Тук е по-хубаво, отколкото на Боровец!
Малко се тревожа да не се опитат да ме екстрадират. Но като ги знам нашите родни лефери, за какво да се натискат за болен затворник? А ако норвежците искат да ме местят оттук, такава олелия ще вдигна, до Страсбург. Тук сме хора. Имаме ПРАВА! В България кой ще ме лекува?
А мене тука ме уважават. Нали съм завършил университет, знаят ме, че съм образован. Дават ми учебници езика им да уча, да чета каквото искам. Мога и за магистратура задочно да се пробвам. Със специалност Охранителни системи съм си съвсем на място...! Че и английски смятам да науча...
Само за теб ми е мъчно, мамо. Как са Радинка и Свиленчо? Той расте ли? Прати ми някоя снимка да го видя. Братчедът даде ли ви парите? Запазете за билет да дойдете на свиждане в Норвегия.”
А може би един ден, ако изляза, ще си напиша мемоарите. Та няма ли достатъчно за разказване? Като пандизчия в Норвегия живея сто по-добре, отколкото като охранител в България. Жив съм, почти здрав съм, а като позволява времето карам ски.
“Моля те, в никакъв случай не недейте да показвате снимките и да разказвате за затвора на нашите. Ако и другите научат колко е хубаво тука, ще зарежат селото и ще дойдат да правят зулуми в Норвегия. По-добре е без българи. По нашенски ще оплескат хубавия европейски затвор и за нула време ще заприлича на Софийския…”