автор: crazycheat

Времето отлетя. Годините се изтъркулиха като разпилени грахови зърна по паважа.
Слънцето все още грее и дните не са по-тъмни отпреди.
Видях те с черна коса. Изглеждаше добре. Без помен от сълзи или тъга.
С усмивка на лице прегръщаща някоя чужда култура.
Щастието е относително. За да си щастлив, понякога трябва да направиш някой друг нещастен.
Тъжно но факт; живота е труден. Накрая оцеляват само най-силните... като в джунглата.
Дори прикрити зад катове модерни дрехи и накичени с всевъзможни джаджи и бижута си оставаме животни.
Ядем, бием се, спим и се любим.
Водени от първични инстинкти не си даваме сметка за хората, които прегазваме по пътя си.

Кога прочете книга за последно?
Кога ходи на Опера?
А кога запали последната цигара?
Кога говори с някой на живо вместо по телефона?

Отговор няма. Истината е различна за всеки.
В съда се заклеваме да казваме цялата истина и нищо друго освен истината.
Но какво е истината? Не е ли поредица от лъжи скалъпени на момента и за момента?
Понякога те сънувам. Като розов сън или кошмар... зависи...
Рано сутрин поглеждаме заревото на изгрева и си мислим какво ли ни чака днес?
Добро или зло? В действителност доброто зависи от нас - от теб, от мен, от нея.
Ако всеки прави по една добрина на ден, дори една, бихме забелязали промяната веднага.
А злото... то не пита. Връхлита те като лавина... изневиделица, за секунди всичко се сгромолясва и се питаш...
Как се случи? С какво го заслужих?
Не е лично, просто във Вселената всичко може да се случи. И се случва.
В един миг се любите и щастливи шепнете ласки един на друг.
След ден, хиляди километри и още нещо ви разделят завинаги.

А снегът навън си вали.
Бялото покривало скрива всичко от поглед, докато колите не се превърнат в малки бели преспи.
Но сърцето помни... всяка прошепната в мрака дума, всеки влюбен поглед и всеки весел смях.
Пътищата ни бяха преплетени като мьобиусова лента, а се разделиха като коренището на вековен дъб.
Някой би казал Съдба...
Животът е кратък и време за много мислене няма.
Часовникът си тиктака и всяка отмерена секунда за един е последната за друг.
Всяка усмивка, всяка сълза, всяка русалка - тях трябва да помним.

А бъдещето... то остава под меката завивка на снега- скрито, вибриращо от тръпнещото, но непредвидимо усещане за предстоящото.
Точно там на границата между съня и реалността... между деня и нощта.... между огъня и водата...
в последната секунда преди сутрешната аларма.
Където/когато/защото всичко може да се случи!