автор: Deida

В контекста на мълчанието сричам:
да имаш себе си е непоносимо много.

Това безчувствено състояние
прави сянката единствената ми рокля,
a в тъмното за сенките няма гравитация.
Бузите на луната пак са отровни -
отразяват се в беззеничните ми очи,
a Животът се отразява в поддържащите го средства
и хората са просто по-плътни точки.

Сън-съм-сън-съм..
Сън ли е, че съм?
Комари и кошмари ми пречат да заспя,
гримирани звуци, маскирани шумове -
и това явно се нарича музика.

Прокрадвам се в мислите си,
мислите отказват да се превърнат в думи.

Слушам как часовника беседва със ролетката
за времето и пространството
и за това колко е лесно
да залепиш етикета "случайност".

Истината (която е така търсена и още по-така трудна за понасяне):
художниците не рисуват различни залези, а различни картини.
Хора много, слънце - едно и честит празник на всички
високопоставени
дълбокоуважаеми
многозначими
многозначителни
и т.н.
защото доакто то залязва в изсипаните облаци,
изгрява изгорялата луна
и по всичко личи, наближава бертитба на пепел.
Градът ще посивее, хиляди пожари
хиляди цигари на хиляди недоволни
притежаващи единствено хиляди тропащи крака..
И само дано дупките, които ще направят
да могат да си позволят да ги ползват по предназначение:
два на един е размера -
Категоричен и едносричен отговор.