автор: mamontovo_dyrvo

Когато в пет и тридесет сутринта се качих на трамвай номер осем, през отворилата се шумно врата първо влязоха балоните, а след това и моя милост. Появата на красивото съцветие предизвика оживление в полупразното дрънкало. Шаренията припомни на дремещото общество, че днес е двадесет и четвърти май. И всички отговориха с едно „благодаря, подобно” на поздрава ми.
Когато трамваят спря на следващата спирка, един красив балон във формата на червено сърце се промуши през прозорчето за продажба на билети и се превърна в дар за ватманката. Радостна, тя го закачи на някаква ръчка и уверено подкара возилото към светли бъднини.
Слязох , когато му дойде времето и продължих балонното си шествие към мястото, където си вадех хляба. Коридорът беше пуст, рамбовците от охраната се бяха запиляли някъде, отключих и влязох с балончовците. Пуснах ги от ръката си и хелият веднага ги залепи на тавана. И изведнъж малкото магазинче се превърна в пещера с множество разноцветни сталактити. Вътре ухаеше на култура, всъщност на печатарско мастило. Така ухаят книгите, а мястото, където работех беше вестникопродавница. В нея, срещу десет процента от оборота прекарвах работния си ден. Така, че внимавайте, разговаряте с мистър „десет процента”, ясно ли ви е ?
Разопаковах днешните вестници, подредих ги, извадих от „Култура” онази популярна снимка на светите братя и я залепих на стената заедно с откъснатата от двора роза. Седнах, налях си едно безкофеиново кафе / все пак съм на шестдесет години/ от термоса и зачаках. След малко клиентите завлизаха, настроението им се повдигаше при вида на балоните, честитяхме си празника, всеки купуваше своя фаворит сред вестниците. Така работният ми ден потегли с много настроение. От верният транзистор за кой ли път звучеше „Върви народе възродени”, в какви ли не аранжименти.
Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо, вече огряваше и вътрешното каре на двора , което се виждаше през прозореца ми. Само в огромното фоайе пред магазина беше облачно. Една кавалкада от облачета, по-шарени и от дъга – розови, сини, червени, жълти, оранжеви, електрикови, на точки, цветчета и тиквички плуваше асинхронно из пространството. Десетки бременни млади жени гордо разхождаха бъдещето на страната ни приютено в облите им коремчета. Да бе, забравих да ви кажа, че вестникопродавницата се намираше в най-големия родилен дом в България. Облаците нахлуха и при мен, купуваха си списания за бебета и не за бебета, кръстословици и други джунджурии. После изчезваха полюшвайки се, към ласките на слънцето, което ги очакваше на двора.
По-едно време, в период на затише, реших, че е време да изпуша една папироса навън. Наведох се да потърся запалката си.
- Здравей, чичо! Честит празник!
Надигнах глава и забелязах, че източникът на детското гласче е едно момиче на около четиринадест – петнадесет години, с електрикова нощничка на палячовци.
- Здравей, дете мое. Честито и на теб! – отговорих и аз.
- Ти какво правиш тук, чичо?
- Как какво, не виждаш ли? Продавам вестници.
- Хи! Виждам, че продаваш. Ама аз те питам защо продаваш, а не си почиваш в къщи, нали ти е празник? Защо, а?
- Виж, дете мое, все някой трябва да поработи за културата и на нейния празник.А под секрет да ти кажа, в къщи какво да правя, скучно е. Тук, сред „двойните човеци” е по-весело. Ами ти какво правиш тук, а не си на площада, я ми кажи?
- Е, как какво, не се ли сещаш? И аз съм „двоен човек” – и детето опъна назад нощничката си – ще ставам майка.
Чак сега забелязах заобленото коремче, по-мъничко от половин балон.
- Хм! Извинявай, но на колко си години – облещено попитах аз.
Гордият отговор не закъсня.
- На седмнадесет! Ама съм младолика! За това си мислиш, че съм малка! Хи-хи-хи!- звънко се разсмя момичето.
Присъединих се и аз към смеха. Ми то си беше направо смешно.
- Браво, дете мое! Честито! Кога ще е събитието, скоро ли?
- След няма и месец ми е терминът. Ще раждам със секцио, тук съм за задържане – медицинската термонология звучеше странно и смешно от детските уста.
- Какво ще е бебенцето, момиченце ли?
- Помолих ги да не ми казват. Обичам изненадите. Каквото – такова! Важното е, че е мое! А, ти , чичо, как се казваш?
- Мартин, дете мое. Мартин Марангозов се казвам. Обаче, защо чичо ми викаш, я виж какъв съм обелял, казвай ми дядо. Дядо Мартин ми казвай...А твоето име как е?
- Хи-хи! Много хубаво име имаш! Ще ти викам мистър Марти! На галено ММ! Здравей, Ем Ем! Колко хубаво звучииии! – звънкият и смях изпълни малкото помещение и изведнъж ми се прииска това да продължи безкрайно..
- Аз се казвам Янчето. Янчето Любенова – и бременното моме приклекна като на дворцов прием.
Станах, поклоних се и аз като същински лорд и обявих как ще я наричам:
- Аз пък ще ти викам Демо!
Янка повдигна учудено тънките си вежди и заприлича на Мики Маус:
- Защо Демо, ММ, кажи ми? Ама бързо ми кажи1 Ще припадна от любопитство – заподскача по детски Янчето.
- Първо, спри да рипаш толкова. Туй детенце иска спокойствие. А, Демо е съкратено от Дете Мое – ДЕМО, разбра ли?
- Ураааа! Харесва ми, мистър Марти! Много хубаво име! Много ми харесва! Колко си умен! – и докато се усетя, бялата ми брада инкасира една целувка отляво.
- Колко е хубаво, че се запознахме! Аз трябва да изляза, чакам една съученичка. А и колежките от стаята ме чакат. Ще се видим пак ММ, нали? Нали ще се видим?
- Кой ти е любимия цвят, Демо?
- Зеленият, ММ! Защо ти е да знаеш, кажи ми! Бързо ми кажи, бързо! – нетърпеливото и любопитство ме развеселяваше.
Станах, дръпнах един зелен балон от тавана на пещерата и и го подадох:
- Ето, заповядай! Искам да си най-красивата на двора, Демо!
Янчето засия, пак заподскача, усети се, спря, на входа се обърна, прати ми една въздушна целувка и заситни към двора.
Аз си взех тютюна и хартийките барабар със запалката и я последвах. Наистина Демо беше най-красивата фея във вълшебния двор. Никога не бях пушил по-вкусна цигара.
На другия ден беше неделя, а в понеделник отново застъпих на обекта. Седмицата започна както обикновено, с много хора в магазинчето. Чудех се дали ще се появи Демо. Тя нахлу с цялото очарование на детската си усмивка и гласчето и зазвъня:
- Здравей, миличък ММ! Мъчно ми беше вчера! Не обичам неделите! И сега се забавих с тази визитация! Как ти мина почивния ден? Отдъхна ли си? Ходи ли някъде? Хайде, разказвай, разказвай!
- Добро утро, Янче – барабанче! Ами какво да ти разказвам...поизлежавах дъртите си кокали сутрината, после се разходих до Западния парк, малко бридж – белот поиграхме пред блока...бихме ги наред...Такива ми ти работи, дядовски.
- Ей, ММ! Викай ми Демо! И не са дядовски, ясно? Интересно ми е, а нали ти е било приятно, това е най-важното! Ще ходя на едни изследвания, ще се върна веднага след тях. Нали ще ме чакаш, не ходи никъде, ММ! Чао-бау! - и след въздушната целувка се смеси с цялото облачно войнство.
Малко преди дванадест слънчицето се появи отново.
- ММ! Колко се радвам! – изчурулика Демо и се зарови из списанията.
Коментираше ентусиазирано кое е „тъпо”, кое е „брутално, кое е
„уникално”... Гледаше с умиление бебетата по снимките. Бърбореше безспирно, но не си купи нищо. По едно време се поизмори. Веднага извадих рибарското столче за гости, настаних се на него, а Демо положих на моя работен трон.
- ММ, я ми кажи, ти деца имаш ли? Жена? Такъв хубав мъж си! На онзи артист ми приличаш, как беше, ааа, Шон Конъри, няма начин да нямаш! Жена ти като теб ли е красива? Разказвай, разказвай, любопитно ми е, искам да знам – девойката ме бомбардира с толкова въпроси, че ми се зави свят. Мелеше като кречетало.
- Имам. Един син, Генчо, Евгени де. Ама той не е тук. Той е „модерен” млад мъж и е от поколението на „Терминал-2”, в немско е, Франкфурт на Майн. Инженер е, работи нещо си на летището там, на компютри някакви. А жена нямам, разведен съм отдавна, оказах се „свободна душа” и не се престраших да опитам пак. Ами това, друго няма.
- Ааааа! Да ги нямаме такива! Искам пълно CV! От край до край. Подробно – за внуците, за снаха ти, за всичко! Разказвай ММ, не мълчи! Не ме карай да те инквизирам, хайде...
- Е, имам и внук, ама не съм го виждал. На живо де... Щото се роди във Франкфурт, на майната си. Преди четири години и половина. Майка му се казва Силвия, руса, красива, моят хубостник – и той, черен, с черни очи...Внукът – на двамата, мургав със сини очи. Ще се лепят момите за него като порастне...
- Как се казва, как се казва, искам да знам!
- Ох...Казва се...Меркел...Меркел Марангозов. На Ангела Меркел го кръстили. Била им помогнала да заживеят щастливо...вятър...бе може и да са прави...то аслъ, тукашните лапачи не оставиха нищо за никого. Ама кажи ми Демо, кажи ми, толкова лошо име ли е Мартин? Ох, няма да го видя „на живо” туй дете...
- Ще го видиш, ММ, не се притеснявай, нали ще си дойдат отпуска някой ден...А Марти е най хубавото име, да знаеш!
- Да бе, Демо, ама няма да си дойдат скоро.Този моя...какви ги свърши. Като харесал някаква, Инга, от някакъв лекоатлетически клуб, гюлетласкачка, с еееейййй таквиз бутове, като на породиста кобила. И снахата го хванала как я държи за „гюлетата”, извинявай, Демо. Разведоха се. И сега той с „кобилата”, тя се хвана с един от Нова Зенландия. Замина с маора, тъй му викам, нормален си е иначе. Пратиха ми един филм, един час верно, ама филм...да гледам как маора го люлее, вместо мен. Това е Меркел – извадих аз една снимка – Така че, Демо, аз съм просто един самотен дядка.
- Аз пък ще съм самотна майка. Да, ММ. Това ще бъда. – дърпаше си пръстчета Демо, сякаш искаше да ги откъсне. Личицето и се беше намръщило.
- Как така бе! Къде го тоя нехранимайко! Какви ги вършите бе, деца? Що не се пазихте бе...
- Няма да говориш така за Гошо! Няма! Той не е виновен, той не искаше, ама аз съм с гореща кръв и...Ама майка му и баща му ми го откраднаха! Взеха го при тях, в Африка, баща му е посланник някъде там...да му дадат „по-добро образование”...при „там-тамите”, в джунглата...Не искам да ги видя! И Гошо! Не, не, Гошо го искам! Обичам го, ММ! Обичам го!
Внимателно избърсах сълзичките и с една книжна кърпичка:
- Не плачи, Янче, всичко ще се нареди. Гошо ще възмъжее, като види бебето ще възстане срещу техните, ще дойде при теб.А отначало вашите ще помагат.
Тук нещо сбърках. Демо се разрида неудържимо. Дадох и вода, напръсках я.
- Няма наши. Мама отдавна изчезна. Обажда ми се по телефона на два –три месеца. Татко ме изгони. Била съм курва като майка си. Плаща ми наема на една гарсониера. Дава ми триста лева за „ядене и за учебници”. Не ме щял...Оправям се, уча...Ама...
Онемях. Не знаех какво да кажа. Зауспокоявах я и явно успявах, защото скоро се давръндиса и постепенно на личицето и засия красива усмивка.
- Ще се справя, мистър Марти, ще се справя!
- Сигурен съм Демо, сигурен съм в теб. Колко си мъничка, а си толкова силна! Я ми кажи, как ще се казва бебето? Няма начин да не си мислила! – възторжено смених темата.
- Не знам! Наистина не съм решила. В пследния момент, каквото ми хареса...
- Еййй! Внимавай само да не е Меркел, Бойко или Сергей...
- Еееее, няма бе ММ, няма...Хи-хи-хи!
- Слушай, искам да те черпя едно...
- Ама как, нали съм... – прекъсна ме девойката – нали съм и направи полукръг с ръката си.
- Не питие, не...едно списание да те черпя, от ония с бебетата...
- Ааааа! Може ли онова, с дебелото бебе, искам него! Вярно ли е мое, ММ? Колко си добър, благодаря ти!
- Казват, че каквото бебе гледаш на снимка по време на бременността, на него заприличва и твоето. Генчо прилича на на едно от кутия за бисквити. Даже сега са му още любимата марка. Изпращам му в колети от тук.
Засмяхме се. Демо стана, целуна ме и със списанието под мишницата пое към стола да хапне. Изпратих я до асансьора.
След като затворих бързо отпраших за „Славейков”. Там използвах част от „десетте процента” и закупих книгата на доктор Спок, дето пише как се гледат бебета. Нея си знаех аз.
Демо така се зарадва на другия ден, че едвам я спрях да не заподскача. Прибра се в стаята си, след като я черпих едно безкофеиново кафенце и цял ден прекара с книгата.
На сутринта каза, че съкафезничките я светнали, че това била остаряла система и не струвала.
Изтръпнах учуден как са оцелели стотици милиони бебета по света гледани ”по Спок”. Това го споделих на глас и Демо щеше да падне от смях.
Все пак на другия ден, за всеки случай домъкнах една нова бебегледаческа тухла, от някакъв съвременен капацитет. Макар, че в литературата, която беше използвал на първо място фигурираше труда на доктор Спок. Ама за всеки случай – Демо е това...И детето четеше книгите, ходеше на някакви лекции в самата болница, бебе се чакаше, не е шега работа.
Един ден тайнствено се показа, повика ме с пръст и ме поведе къма изхода. Оказахме се пред вратата, от която изнасяха изписваните бебета. Демо се скри зад една голяма колона и жадно наблюдаваше кратките ритуали – букет за акушерката, букет за майката, после таткото взима бебето, снимки, смях, целувки...Аз гледах Демо, две сълзички се стичаха бавно по розовите и бузки, а коремчето и се мърдаше под здравите и нетърпеливи ритници на създанието в него.
- Ей, Демо, искаш ли аз да дойда да те посрещна в денят „Х”, а? Кажи ми миличко?
- Вярно ли ММ? Ще го направиш за мен, ще дойдеш да ни вземеш? Ти си най сладкия човек на света! Най-сладкия! Обичам те, ММ! – от сълзичките вече нямаше и следа.
И така, насам – натам взе, че Големият ден дойде! Демо стана майка на една прекрасна лейди, два килограма и деветстотин грама, четиридесет и девет сантиметра – просто фея! Доста смешна картинка беше как майката с бебешко личице говори на малкото бебче, но такъв е животът. Комбинации всякакви.
След три дни беше изписването. Отказах на Демо спестените и парички за памперси, пелени и други атрибути, нали съм „Мистър десет процента”. Подготвих се старателно. Купих всичко в розово. Една цветарка направи два фантастични розови букета, по-фантастичния за Демо. За кило ракия пазарих Йоцо, партньора ми на карти от партера да измие червената си „Самара” от вътре и отвън и да ни бъде шофьор. Той имаше и един фотоапарат „Смяна -2”, който изплакна под чешмата, щото беше много прашен. Аааа, купих и една кутия „Мерси” за санитарката. За доктора щяхме да мислим по-късно. И в обявения час застанахме като на пусия пред „вратата на живота”
И, о, миг велик!
С разцъфнала до ушите усмивка, Демо се показа заедно с акушерката,която държеше малката красавица. Жената с бяла одежда леко потупваше розовия пакет по дупенцето и бебчето докато се приближа с букетите, вече блажено спеше. По-големия за Демо, другия за добрата акушерка. Поех малката, която сънуваше примлясквайки. Явно цицаше на сън. Йоцо щракаше с фото реликвата, като мимоходом обясняваше за предимството на черно – белите снимки. Камуфлажа беше пълен! Фотоапарата не работеше, за всеки случай не бяхме сложили и филм, то от къде и да купиш... Всъщност истината беше, че Демо не искаше снимки, така можело да омагьосат бебето. Индиански му работи...
Чакащите следващите бебета ръкопляскаха като луди на малката майка с красивото бебе! Като че ли има грозни бебета...
- Това дядото ли е – попита една млада жена.
Тъкмо се канех да отговоря утвърдително, когато Демо препарира и мен и присъстващите:
- Това е бащата на бебето!
Всичко живо се втрещи, аз обаче влязох бързо в новата си роля и се изпъчих гордо.
Но ударите следваха един след друг, защото Демо се надигна на пръсти и ми прошепна в ухото:
- Кръстих я Мартина.
Гордостта ми стана реална, а очите ми се превърнаха в извор на две издайнически сълзи.
В този миг Демо изврещя:
- Боже, ще припадна! Дръж Мартина! – и се струполи на една пейка – боже!
Не знаех какво да направя.
- Гошо! Гошо си дойде!
Откъм входа препускаше един очилат пубер с голям шарен букет. Е, те тоя отличник ли беше направил това произведение на изкуството? Ега ти акселерацията!
Демо и Гошо вече с прегръщаха и целуваха разплакани и двамата. По едно време се сетиха защо са тук и Демо кресна:
- Вземи си бебето от човека бе, татееее!
И точно таткото го взе Демо се тръшна отново на пейката:
- Неее! Това е Гошовата майка!
Зад колоната изскочи една засукана мадама с един дипломат зад нея и отново предгръдки, рев, смях през сълзи...
Гошо ми беше върнал детето и се въртеше като обран евреин.
А Демо просто тупна за трети път на пейката.
- Таткооооо!
Всички гледаха неразбиращо какво се случва. Сълзи, смях, радост и щастие!
По едно време свекървата попита: Ами къде ни е внучката, изписаха ли я – Демо изкриви смешно очи към мен.
Свекървата пое Мартина внимателно и попита:
- Кой е този господин?
- Това е лекарят, той я изроди – шокира ме за пореден път пустата му Демо – доктор Марангозов.
- Гацо бе, бързо бе, човека чака, сигурно е зает много, я колко бременни са тук!
И получих от дипломата Гацо един голям и много тежък найлонов плик с реклама на „Джон Плеър Спешъл” на него. Немедлено получих и втори тежък плик, този път хартиен, от бащата на Демо. Благодарих шашрдисано, като гледах страшно Демо в очите, а тя се хилеше невинно срещо мен. Рзмених с дядовците розовия пакет за двата плика и всички потеглиха към изхода. Шоуто обаче не беше свършило, защото аз ги изпреварих. И когато шествието се показа, от храстите изкочиха „Джипси Кингс” с акордеон, тъпан и кларинет и гръмко засвириха „Аз съм Сънчо, ида от горица”. Когато ги пазарих, казаха, че друга детска песен не знаели, свирели само по сватби. От силното свирене Мартина се събуди и запя заедно с бенда. Лелеееее. Каква гласовита момаааа!
Та така с Демо.
В къщи отворих пликовете. В дипломатическия имаше две шишета дванадесет годишен „Джони Уокър” и един плик с с двеста евро и няколко кутии ядки. В другия дядов плипк се мъдреха две литрови „Смирновки” и друг плик със сто долара. Какво се оказа? Май наистина бях мистър „ Десет процента” Шишета с Йоцо и другите партньори на карти ги изпихме за здравето на Демо, Мартина и Гошо. Пликовете оставих за себе си, да има за повече запивания,така де. И аз да имам някоя и друга тайна.
След две години и половина, в църквата „Света София” един след друг щяха да се проведат два ритуала. Една новобрачна двойка щеше да се венчае, а едно детенце, тяхното, щеше да приеме светото кръщение. Това разбира се бяха Демо,Гошо и Мартина. Демо, красива и женствена в портокаловата си рокля, с благородна осанка, но същата детска усмивка, Гошо, възмъжал, с катинарче, същинско юпи. Около тях, в красивата си шаферска рокля като атом в брауново движение шеташе Мартина. Красива до безумие! Приближи се, дръпна за роклята първо майка си, после побутна баща си, но точно в този момент им разменяха короните и те не и обърнаха никакво внимание. Марти постоя озадачено, пък взе, че клекна зад тях. Добре, че някакъв гений вече беше измислил памперсите.
Повиках я с пръст. Тя дойде, гушнах я. Детенцето доверчиво ме прегърна и кротичко като ангелче, заспа. То усещаше, че при кръстника е най-сигурното място на света.