автор: missana

Вее слънцето,
залезът пада в блатата...
Малка църквица хвърля
последната сянка
под огромно небе
в пустота тежко чело опряло
и кандилен напев
вместо тъмния улей на мрака.
...Ето дългият лъч срещу тебе случайно се спуска...
Постави своя кратък живот сега на везната му.
Може да бъде въже,
на което за миг ще увиснеш
до онези,
в които отдавна мълчи тишината.
Те не чуват морето,
стаило водите си в здрача
и реките -
прегърбени фигури в светлия пясък...
и милиардите тихи стенания звездни,
след които часовникът
бавно изгубва
гласа си.