автор: dred

Остена нямаше нищо общо с магията. Беше си оръжие най-обикновено оръ-жие, което можеше да се включи и изключи.
На устните се плъзна слаба усмивка на облекчение. Алдуин беше прав. Това не бяха демони, а просто живи същества, които дишаха и хранеха и като всички друго същества можеха да бъдат убити. А оръжията им бяха просто оръжия. Нищо свръхестествено.
Калей натисна отново плъзгача и искрите изгаснаха. Функционирането на това оръжие бе далеч извън познанията , но за всеки случай щеше да пести електрически му заряд. Стиснала вече обезопасения остен тя закрачи по коридора. Сепна се. Камата, която бе заредила с магия. Плъзна поглед и я намери. Лежеше на пода до създанието, а до нея се търкаляше и бойната тояга. Пристъпи към трупа, внимателно протегна ръка, без да откъсва очи от сивото тяло, взе ги и припряно отскочи назад. Пъхна камата и тоягата в колана си и се поколеба. Не можеше да откъсне очи от неподвижното тяло на пода. Над сивото тяло се извиваше тънки струйки дим, които изпълваха коридора с ужасяващата воня на изгоряло. Поколеба се. Беше мъртво. Все пак бе видяла как окото му се пръсва, а по зъбите му пълзят електрически искри. А и тази миризма.... със сигурност беше мъртва.
Ами ако не беше?
Някога с Лармосо бе направила същата грешка. Бе помислила, че се е удавил в реката... беше сигурна в това. И как приключи всичко? Едва успя да се измъкне от лапите на онази луда княгиня.
Тя заби ботуш в ребрата на създанието и го избута. Вдигнала остена и готова да го стовари и при най-малката искрица живот. От пукнатото черно око, зеещо като яма в лицето му, се точеше тънки струйки дим. Вонята... Калей отстъпи назад стиснала зъби, а киселите стомашни сокове пареха гърлото . Това нямаше как да е жи... четири ноктести пръсти я стиснаха за глезена.
...УМРИ...
Калей изпищя и замахна с остена. Тоягата от черен метал се заби в единственото оцеляло лъскаво-черно око и го пръсна. Разнесе се жвакане, когато металът потъна дълбоко в мозъка на създанието. Пръстите се свиха около остена, плъзгачът се хлъзна в гнездото си, някъде в твърдия като камък череп на създанието отекна електрически пукот. Главата на създанието се пръсна като диня. Във коридора изригнаха кости и буци сварен мозък. Нещо вряло залепна за челото на момичето. Калей изпищя и изтърва остена. Избърса лицето си с ръкав, отстъпвайки по-назад от ужасяващата сцена. Обезглавеното тяло потрепери за последен път и застина. Вонята в коридора стана непоносима. Давейки се от ужасяващата смрад Калей грабна търкалящия се на пода и полузаслепена побягна натам откъдето бе дошло създанието.
Димящия сив обезобразен труп остана назад.
Калей дори не гледаше накъде тича. Коридорът пред нея изведнъж се раздели и зави надясно. После имаше някакви стълби, които я отведоха нагоре, а след това имаше нов коридор, нови стълби и... челото гореше от бучката врящ мозък, в гърлото си усещаше ужасяващата смрад, пред очите все още беше кошмарната гледна на създанието, чийто череп експлодираше като огромен цирей, а пръските... светът около нея изведнъж се изпълни с ужасяващо ярко сияние. Адска жега се плъзна по лицето и накара косата да замирише на изгоряло. Тялото реагира инстинктивно. Сгъна колене и скочи на пода, свивайки ръце пред лицето си, за да се предпази от удара. Черния корпус на машината я удари тежко по гърдите изкара дъха . Плъзна се по метала, удари рамо в някакъв пулт и спря. Перлено-бял лъч светлина изсъска над главата и се впи в стената над главата . Във въздуха пръснаха капки нажежен черен метал, които закапаха около нея. Една тупна на наметалото и оранжеви езичета веднага впиха зъби в плата. Калей изпищя и се плъзна настрани докато около нея продължаваха да се сипят тежки капки разтопен метал. Още една тупна на наметалото , друга изцвърча покрай ухото , а трета за малко близна с горещината си дясната длан.
Кали притисна гръб в някакъв пулт, опитвайки се да разбере какво става. Лъчът... същия, за който бе чула от ханджията. Изригвал от ръцете на създанията и горял хората. Оръжие, просто още едно оръжие, нищо повече. Погледът на Кали се плъзна по вдлъбнатината в стената, където лъчът бе ударил. По нея с цвърчене се стичаха вадички стопен метал.
Оръжие... и то какво!
С няколко удара на дланта потуши малкия пожар, кой заплашваше да погълне наметалото . Развърза връзките около гърлото си и то се смъкна с шумолене на пода. Надникна иззад ъгъла на пулта.
Съществото беше само едно.
Стоеше на около пет-шест метра от прикритието по средата на помещението, което се оказа поредната просторна зала с неясно предназначение. В центъра строени като войници в две редици стояха шест стъклени цилиндъра, пълни с някаква мътно-жълта течност. Създанието се бе притаило зад един от тези цилиндри. В ноктестите си пръсти стискаше нещо, което ужасно много приличаше на арбалет без тетива- несъмнено източника на лъча, топящ метал.
Калей притисна гръб в пулта и се опита да диша дълбока и равномерно. Сърцето блъскаше в гърдите,а по лицето се стичаха капки пот. Погледна наляво – до другия пулт имаше повече от три метра. Погледна надясно – там имаше само открито пространство отвъд, което бе вратата от където бе влязла преди няколко секунди.
Кали облиза сухите си устни. Този път я бяха хванали в капан.
Тя отново надникна иззад ъгъла. Създанието все още беше там и изглежда нямаше никакво намерение да напуска прикритието си. Но какво чакаше? Трябваше само да заобиколи пулта и да я застреля. Може този уред бе твърде ценен, за да рискува със случайни изстрели... дъхът секна в гърлото ... или просто чакаше да дойде някой от другарите му, за да стегнат клещите на капана. Срещу две от тези създания дори с остена нямаше да има кой знае какви шансове. Вече бе хванала едно от тях неподготвено и ако се съдеше с какво оръжие я бе посрещнал втория вече знаеха на какво е способна и нямаше да рискуват излишно.
-По дяволите!-изсъска тя и стовари юмрук върху пулта.
...излез...
-Как пък не!-измърмори тя в отговор.
...излез и ще умреш бързо...
-О, да бе, направо ме убеди. Трябвало е да станеш дипломат, а не скапаняк със сива кожа!
Кали отново надникна иззад прикритието си. Да, съществото не мърдаше от сигурното прикритие на стъкления контейнер и чакаше, а с това нейното време изтичаше. Тя облиза устни. Трябваше да се справи с него докато е още само. Разбира се делеше ги повече от пет метра открито пространство, което нямаше да успее да преодолее за по-малко от две секунди. А за това време... поглед сам се плъзна към вдлъбнатината в стената. Вадичките метал вече бяха изстинали.
Тя потрепери.
Плъзна пръсти по колана си и по пръстите се плъзнаха тръпки, когато докосна камата. Така и не бе получила възможност да я използва срещу първото същество. Заклинанието все още бе заредено в нея. Трябваше само да каже последната дума. Тя надникна иззад пулта. Стъклен цилиндър при това пълен с течност. Тя се усмихна, стисна камата за острието и почти докосна устни в дръжката .
-Вар-прошепна тя тихо последната дума.
През пръстите премина лек спазъм. Заклинанието вече бе завършено. Усмив-ката на Калей се разшири. Подпря остена на пулта и се приготви.
-Едно...-започна да отброява тя дишайки дълбоко-... две... ТРИ!!!
Плъзна се иззад прикритието си и с едно движение запрати камата към цилин-дъра. Острието изсъска във въздуха и се заби в стъклото. Адски грохот пръсна тишината на парчета. Цилиндърът се пръсна на хиляди парчета, които се разхвърчаха като шрапнели. Едно изсъска покрай бузата на Калей, отсичайки като нож едно кичурче и се пръсна на прах в стената зад нея. Жълтата течност се разплиска. Калей сграбчи остена и се затича по мокрия пот. Под ботушите локви жълтата течност се разплиска. За миг я лъхна противна миризма на йод, но цялото внимание беше насочено към сивата фигура, която лежеше на пода. Оръжието се търкаляше на пода далеч от конвулсивно потрепващите ноктести пръсти. От създанието стърчаха поне десет къса стъкло. По сивата кожа се стичаха потоци сивкава кръв и се смесваше с жълтеникавата течност на пода, обагряйки я в черно. Създанието потрепваше ранено и зашеметено от магическия удар, но бе живо. Ноктестите му пръсти се плъзнаха по пода, опитвайки се да намеря оръжието, но Калей е му даде шанс. Замахна с цялата си сила и стовари остена между двете черни очи вперени в нея.
...мил...
Само това успя да чуе в ума си Калей преди желязната тояга да се забие черепа на съществото. Отекна познат звън и остена потрепна в пръстите срещнал твърдата като камък кост.
-ГАДНА...-изкрещя Калей и пак вдигна остена над главата си.
Замахна. Звън. Вдигна остена.
-...МРЪСНА...
Замахна. Хрущене. Вдигна остена.
-...ТВАР!!!
...ост...-отекна в ума като ехо.
Калей механично вдигна остена и пак замахна. Черепът на създанието измляс-ка. Втечнен мозък пръсна по петте оцелели контейнера. Къс от череп звънна в стъклената повърхност и цопна в локвичка на пода. Дишайки тежко Кали разтвори изтръпналите си пръсти. Опръскания с мозък остен звънна на пода. Тя се олюля, отстъпвайки по-далеч от трупа. Подпря се на един от контейнерите, дишайки тежко. Краката трепереха, стомахът се свиваше, но бе съвършено празен и нямаше какво да повърне, по лицето се стичаха едри капки пот. Поглъщаше вонящия на смърт и йод въздух с широко отворена уста.
-О, боже-изплъзна се от устните .-О, боже... о, боже... о, боже... о, боже... о, бо...
Думите секнаха в гърлото . Видя го в стъклената повърхност на цилиндъра. Третото същество тичаше по коридора, който водеше право към тази зала, а в дългите си ръце стискаше онова оръжие, което толкова много приличаше на арбалет без тетива. Тялото реагира много преди умът да осъзнае какво вижда. Калей скочи, направи предно кълбо, сграбчи оръжието на мъртвото създание, изви тяло и стъпи на крака по бързо от мигване на окото. Дръжката на оръжието бе лепкава и хладна от докосването на създанието. За сметка на това имаше най-обикновен спусък. Третото същество изскочи от тунела и за миг спря на прага. Трябваше му миг, за да се ориентира в обстановката... и този миг струва живота му.
Калей натисна спусъка.
От кръглата цев на оръжието изригна със съскане ярък лъч и улучи съществото в гърдите. След миг болезнено ярката светлина бе изчезнала. Кали се изправи, стиснала оръжието в ръце, а пред очите танцуваха ярки петна. Създанието го нямаше. На стената, пред която то бе застанало само за миг имаше опушено черно петно. Трябваха няколко мига докато осъзнае, че на пода лежи димяща безформена буца. Вонята на изгоряло се смесваше с тази на йод.
Оръжието се изплъзна от пръстите и цопна в локвата, почерняла от кръвта и мозъка на второто същество. Изтри потта, която щипеше очите . На лицето се появи усмивка, в която имаше всичко друго, но не и радост.
-Три на нула за мен, гадини такива!
Никой повече не я нападна. Коридорите, макар и окъпани в светлината на аварийните лампи, пултове и табла опустяха. Не се чуваше шляпането на боси трипръсти крака по пода, нито пък гневно съскане. Нямаше изригване на перлено-бели лъчи светлина. Нищо. Само пустота и тишина, нарушавана единствено от стъпките и хрипливото дишане на Калей. Вървеше бавно без да бърза. В едната си ръка стискаше оръжието, което бълваше лъчи, а в другата остена. Камата, макар и с леко нащърбено острие бе в канията на колана .
Самата машина отвътре приличаше на лабиринт. Калей отдавна бе изгубила представа къде точно се намира. Паническото бягство след като бе убила първото създание я бе объркали твърде много. Бе тръгнала по коридора, от който дойде третото същество, но със същия успех би могла да поеме по който и да е било от другите. Търсещия поглед опипваше всяко ъгълче, всяка зала, всяка ниша покрай, която минаваше в търсене на притаен враг, но такъв нямаше. Алдуин също го нямаше.
Тунелът я отведе до друга зала, която също като предишната имаше огромни стъклени цилиндри. Калей беше готова да ги отмине, когато мярна тъмните сенки вътре. В първия миг си помисли, че зад цилиндъра се притаил някое от създанието. Хвърли остена на пода и хвана другото оръжие с две ръце. Пръстът и притисна спусъка… и замръзна. Сивите сенки не бяха зад цилиндрите, а вътре в тях.
Калей свали оръжието и предпазливо пристъпи към контейнерите. Бяха пълни с познатата жълтеникава течност и в тях стояха две от сивокожите същества. Калей потръпна, когато видя, че това са трупове. Бяха жестоко пострадали вероятно по време на катастрофата. Ръката на едното същество бе откъснато от рамото, а десния му крак от коляното. По сивата му кожа личаха десетки петна от обгаряния и разкъсвания. Другото не бе пострадали толкова зле, но травмите и по двете ръце показваха, че са били натрошени буквално на парчета. На дясната липсваха три пръсти, на лявата два. Тялото бе покрито с тъмно-сиви петна, които можеха да са от натъртвания или изгаряния.
Калей пристъпи към контейнера, където бавно се полюшваше съществото с откъснатата ръка. Плахо плъзна пръсти по стъклото. Усети едва доловим хлад, който… съществото завъртя глава към нея. Кали изпищя и отскочи назад вдигнала оръжието. Създанието не реагира. Продължаваше да полюшва в жълтата течност без да помръдва, но черните му очи бяха вперени в Калей.
…пилоти…
-Какво?
…пилоти… помогни…
Калей отстъпи назад и вдигна оръжие.
-Честно казано-измърмори тя-не ми пука!
Натисна спусъка. Лъчът изсъска и се заби в цилиндъра. Отекна гръм и стъклото избухна. Във въздуха изригнаха облаци вонящи на йод пари. Един сивкав сварен труп рухна на пода сред локви врящо стъкло.
Калей завъртя дулото на оръжието към втория цилиндър. Очите на създанието бяха черни и без зеници, но въпреки това усещаше как я гледа.
…ранен…
-Виждам-каза тя,-но вече спря да му пука!
Лъчът изсъска и цилиндъра се пръсна под натиска на огромната температура. Зловонната воня в залата се сгъсти, а врящото стъкло засъска по пода. Втори сварен труп се стовари на пода без да помръдне.
Калей отстъпи назад, опитвайки се да задържи дъха си. Накрая си пое свистяща глътка въздух. Ужасяващата воня на йод и сварена неземна плът нахлуваше в носа. От гърдите и се изтръгна стон. Стиснала оръжието Калей побягна по първия коридор, който се изпречи пред очите и забравила за остена и за всичко друго. Единственото, което искаше бе да се махне оттук веднъж завинаги. Коридорът я отведе до друга зала, а коридорът, по който пое свърши до стълбище, което се издигаше нагоре. На Кали и се стори, че е изминала километри и вече започваше да се чуди дали тази машина не е като някой от онези светове с бутилка, които Алдуин създаваше. Краката я боляха, ходилата и бяха изтръпнали, но можеше да е от напрежението… или поне тя се надяваше да е така. Машината и без това я плашеше повече от достатъчно. Последното, от което имаше нужда бе да разбере, че тези създания могат да си играят и с пространството.
Стълбите я отведоха до къс коридор, а той до просторна зала с триъгълна форма, която… Калей замръзна на прага, а от устните и се изтръгна ахване. Гората… пред нея беше гората. Можеше да види петното сива пепел, отвъд което започваха мъртвите кафяви дървета. След тях идваше и морето от зеленина, която се ширваше чак до края на северния хоризонта. Небето синееше и по него лениво се плъзгаха бели облаци. Едно ято патици образуваше тъничка триъгълна нишка в далечината. Трябваха и няколко мига да осъзнае, че долавя само лекия метален мирис на машината, а от горския вятър няма и следа. После видя и седалките, разположени зад пултове, отрупани с ръчки и бутони. Някои светеха, огряни от десетки разноцветни светлини, но други бяха тъмни и мъртви. Петте седалки бяха празни като две от тях бяха строшени някой бе стоял на тях по време на сблъска на машината със земята.
Двамата сивокожи в онези контейнери… Калей тръсна глава. Точно тях искаше да избие от главата си.
…ранени…
Нещо помръдна вляво и тя светкавично се завъртя. Пръстът и дръпна спусъка.
-Калей!!!
Яркия лъч сряза въздуха точно там където до преди миг бе стоял Алдуин и уличи един мъртъв пулт. Отекна тих взрив и във въздуха пръснаха нажежени до бяла късчета метал. Във въздуха се разнесе острата миризма химикали. Кали замръзна. Алдуин бавно се надигна от пода.
-Аз съм, Калей, аз съм!
-А-а-алдуин???
-Същия-той се усмихна.-Да не би да си ми ядосана за нещо?
Калей го гледа няколко дълги мига и изведнъж се разкикоти истерично, а по страните и потекоха сълзи. Алдуин пристъпи към нея и нежно я прегърна. Момичето притисна лице в рамото му и заплака. Дори не усети кога той е издърпал оръжието от пръстите и. Без да я изпуска от прегръдките си той го хвърли на близкото кресло.
Алдуин бежно обхвана мокрите и бузи с длани и вдигна лицето и към своето.
-По-добре ли си?
Подсмърчайки тя кимна. Той изтри сълзите и с пръсти и и се усмихна.
-Знам, че до сега не съм ти го казвал, но изглеждаш ужасно.
Тя се усмихна с очи, блеснали от сълзите. .
-Аз така се и чувствам.
Алдуин се засмя и я целуна по челото.
-Всичко е наред, малката, всичко е наред. Вече можем да си тръгваме.
-Ти колко… колко от тези неща уби?
-Срещнах две.
Кали изтри носле с ръкав.
-Аз пет.
Алдуин примигна учудено.
-Пет?
-Е, последните двама май трябва да ги броя за един и половина, но…
Той погали мокрите и бузи.
-Съжалявам, миличка.
-Недей-тя подсмръкна.-Те започнаха първи… поне повечето. Сами са си виновни.
Алдуин въздъхна рошейки косата и.
-Знаеш ли, мисля, че и двамата имаме нужда да пийнем по едно. Какво ще кажеш?
-Умирам за една чаша бира.
Той се усмихна.
-Мисля, че имаш нужда от нещо доста по-силно. Какво ще кажеш сега да са махнем оттук, а?
-Ами машината?
-Аз ще се погрижа за нея.
Прегърнал я през раменете Алдуин я повече по коридора, от който бе дошъл. Калей за миг се спря на прага и се обърна към креслото, на което лежеше оръжието.
-Няма ли да е по-добре да го вземем?
-Не мисля, че мястото на такова нещо е на този свят, Кали… поне все още не.
Тя кимна.
-Знаеш ли… винаги съм си мислела, че бъдещето ще ни донесе по-добри лекарства, по-добра храна, по-добър начин на живот, но никога не съм се замисляла, че с него ще дойдат и такива неща.
-Е, това му е хубавото на бъдещето, че е още далеч, нали?
Тя се усмихна слабо.
-Не мога да го отрека.
Двамата потънаха в коридора, огрян от оранжевото сияние на аварийната лампа. Вървяха бавно, а погледите им се плъзгаха наоколо в търсене на някаква заплаха, но машината изглеждаше съвършено пуста. На няколко пъти слизаха и се качваха по стълби, после завиваха по коридори и на няколко пъти Кали си помисли, че се въртят в кръг. Погледът и шареше по пода и стените в търсене на останките на двамата сивокожи, които бе срещнал Алдуин, но не съзря нито един от тях. Тя се усмихна. Той нарочно я водеше по по-дългия обиколен път. Не искаше да вижда създанията, които бе убил.
След още един завой видяха синьото небе отвъд неравната пукнатина в корпуса на машината. Топлия горски ветрец се плъзна по лицето и тя се усмихна. Пое си дълбока глътка въздух и я лъхна слабия аромат на зеленина.
-Най-после-въздъхна тя.
Двамата прегазиха езерото от пепел и навлязоха в издъхналата гора. Алдуин подаде манерката си на Калей и посочи зеленината отвъд мъртвите дървета.
-Върви натам и ме чакай. Аз ще дойде след малко.
-Какво… какво ще правиш?
-Не мога да унищожа машината, но мога да я скрия.
-Ще я погребеш ли?
Алдуин кимна. Тропна с крак по мъртвата трева.
-На двадесетина километра под нас има кухина пълна с лава. Не мога да я отворя, защото ако го направя тук ще изригне вулкан, но мога да изтъка друга кухина над нея. Там ще спусна и машината. След време лавата ще проникне във втората кухина и ще я унищожи.
Калей само кимна, стисна манерката в ръце и закрачи между изсъхналите дървета. След десетина метра я обви познатата зеленина и Алдуин и машината останаха зад гърба и. Стигна до една малка полянка, огряна от следобедното слънце, седна на тревата и отвори манерката. Жадно отпи две големи глътки и за малко не се задави с третата, когато земята под краката и потрепери. По цялото и тяло се плъзнаха познатите тръпки от плетеното на нишки и то в мащаби, за които тя не бе подозирала, че могат да съществуват. Стиснала манерката до болка Калей затвори очи и за миг пред очите и изплуваха милиони нишки, които Алдуин тъчеше, усукваше и късаше, принуждавайки земната твърд под машината да се разтвори. След миг ветрецът донесе далечен метален вой сякаш нещо огромно се плъзгаше в още по-огромна пропаст.
Калей тръсна глава и видението изчезна. Земята потръпна още няколко пъти под нея и застина. Възцари се тишина нарушавана от шумоленето на вятъра в клоните на дърветата. Тя надигна манерката и отпи още една глътка. Наплиска лицето си с вода, за да отмие пепелта. По тревата в краката и закапа сивкава вода.
Сиво…
Калей потрепери. Май наистина имаше нужда да пийне и то нещо много по-силно от вода. Тя отпусна гръб на тревата и впери очи в небето. Един облак се плъзваше лениво над гората. Тя се усмихна неволно. Спомни си онази игра, която бяха играли с Алдуин, когато беше малка. Часове наред се опитваха да отгатнат кой облак на какво прилича.
-Грозен шираф-каза тя и се засмя.
Облакът все така лениво пълзеше над нея. Видя малкото ято патици, които приличаха на тъничка черна нишка на фона на пухкавата белота. За миг се зачуди дали е същото, което видя тогава в кораба. Не, онова летеше на юг, така че вече трябваше да е далеч.
-Кали?
Тя отвори очи. Надигна се сподавяйки прозявката си. Алдуин стоеше до нея.
-Алдуин?
Той се усмихна.
-Извинявай, че те събудих.
-Не, няма нищо-тя потърка лице.-дори не разбрах кога съм заспа…-тя млъкна.
Погледът и се плъзна по кръглия предмет, който Алдуин стискаше в ръце. Бе го омотал в наметалото си, но сивкавите петна по плата и бяха достатъчнод а разбере какво е то.
-Ще е добре селяните да видят, че демоните са мъртви иначе години наред няма да смеят да влязат в гората.
-Това няма да го нося аз!-отсече тя.
-Няма и да те карам. Хайде, да се връщаме в селото.
Когато къщите изникнаха пред тях вече беше нощ. Селото изглеждаше мъртво и безжизнено. Никъде не се виждаше човек, не се чуваше лай на куче, нямаше трепкаща светлинка зад някой прозорец. Селото се бе приготвило за още една безсънна нощ зад залостените врати.
Двамата навлязоха между къщите невидяни от никого. В тъмното изгубиха ориентация и за малко не подминаха къщата на кмета. Алдуин бутна портичката, но не го посрещна лая на куче, въпреки че във всяка къща имаше поне по едно. Животното вероятно наплашено от среднощните посещения на непознатите създания стоеше свито в колибата си.
Алдуин стовари юмрук върху къщата на кмета.
-Кмете, ние сме!
Сякаш минаха часове докато иззад вратата се чуе скърцане на боси крака по дъски. Изтракаха тежки резета и портата се отвори леко. Едно уплашено лице надникна навън. Примигна срещу Калей и Алдуин.
-Господарю???
Алдуин се усмихна.
-Какво, кмете? Нима си мислехте, че демоните ще ни изядат?
Той отвори широко портата. Беше облякъл нощница, която бе пожълтяла от потта и тук-там тъмнееха разноцветни кръпки. В ръка стискаше свещ.
-Вие… вие… победихте ли ги, господарю? Мъртви ли са?
Алдуин вдигна увитата отсечена глава и дръпна наметалото, което я покриваше. Кметът отстъпи назад, а очите му лъснаха от страх на светлината на свещта. Размаха пръсти във въздуха, правейки знака за отпъждане на уроки.
-То… това те ли са? Демоните?
-Казах ти, не са демони, а най-обикновени създания. И да- това са.
-Всички ли…-мъжът преглътна тежко.-…всички ли убихте?
-И седемте.
-Седем???
-Да.
-Си… сигурен ли сте?
-Погледни ме човече-тросна се Алдуин.-Да ти приличам на лъжец?
Кметът заклати глава.
-Не, не господарю, просто хората… хората ще искат да сигурни.
Алдуин сложи отрязаната глава на пода. Двете огромни черни лъщяха на светлината на свещта, потрепваща в ръката на кмета. Мъжът побърза да се дръпне назад сякаш се боеше, че създанието ще се опита да го ухапе.
-Колкото до тяхната бърлога- унищожих и нея. На север оттук на около двадесетина километра има една просека от паднали дървета. Те се спотайваха там. Няма смисъл да я търсите. Направих я на прах и пепел. Повече няма да имате проблеми с тях, уверявам ви.
Кметът облиза устни без да може да откъсне очи от отрязаната глава на прага. Челюстите на създанието бяха полуотворени и аленото небце се червенееше зад иглоподобните зъби.
-Аз още сега… ще кажа.. ще кажа на хората. Нека знаят, че всичко е наред и вече…
-Изчакайте час.
-Но защо?
-Ще е по-добре да не се задържаме тук. Колкото по-скоро тръгнем толкова по-добре.
-Но хората…
-Хората ви ще са ужасени, кмете. Според вас колко време ще им трябва докато някой каже, че аз съм довел тези създания тук? Аз съм Тъкач на светове, кмете. Смъртните не харесват такива като мен. Последното от което имам нужда е още една разгневена тълпа, която да ме нарича демонско изчадие. За това ще изчакате един и чак тогава ще тръгнеш от къща на къща. Разбра ли?
Кметът впери в него широко отворени очи. Кимна бавно.
-Д-д-да, господарю, разбрах.
Алдуин кимна и обърна гръб на уплашения мъж.
-Хайде, Кали да тръгваме.
Той закрачи по пътеката, която се плъзгаше между къщите. Нощния полумрак образуваше локви от чернилка по нея.
-Алдуин- обади се Калей.
-Какво?
-Защо бягаме?
-Колкото по-бързо си тръгнем толкова по-бързо селяните ще забравят, че тук са бродили създания от друг свят, Кали. Пък и нали си чела легендите за тайнствения герой, който се появява от нищото убива чудовището и пак изчезва?
-А историите за чирака на тайнствения герой?
Белите зъби на Алдуин блеснаха в полумрака.
-Е, той е обречен да живее в сянката на героя, но какво да се прави. Легендите са несправедливи.
Калей поклати глава с въздишка.
-А онова с тълпата? Вярно ли е?
-Колкото и да не ми се иска да го кажа- да. Преди около петстотин години на север оттук, пак в едно такова селце, убих една черна мечка, която бе разкъсала повече от двадесет души. Повярвай ми, нямаше фестивал в моя чест. Всички решиха, че аз съм създал мечката и всичко това с убиването е част от плана ми за поробване на цялото село. И знаеш ли кой надрънка тия простотии?
-Кметът?
-Жреца.
-О, боже.
-Да, хората на религията никога не са ми били почитатели, а тук вече имат един, който убеждава хората, че трябва да строят идиотски храм вместо да се бият.
-Значи сега просто ще си тръгнем?
-Е, преди да си тръгнем ще им оставя нещо за спомен. Все пак не подобава тайнствения герой на заминаване да не остави меча или щита си на благодарните селяни, нали?
-О, ще е толкова неморални, особено имайки предвид как са се убили да ни отрупват с благодарности.
-Не ставай цинична.
Двамата преминаха моста без да видят нито една жива душа. Селото беше все така мъртво. Нямаше лай на кучета, нямаше блеене на овце, нямаше рев на магарета. Нищо. Само мрак.
-Кали, продължвай напред. Аз ще те настигна след малко.
-Защо, какво ще… мост ли ще им правиш???
-По-добре идея ли имаш?
-Нали строят някакъв храм. Можеш да…
-Баш тая работа с храма няма да я бъде!
Калей продължи напред с въздишка, а Алдуин изчезна в полумрака зад нея. Вървеше напред по пътя вперила поглед в краката си. Надеждата и, че ще спи под покрив, ще може да се преоблече и нахрани като нормален човек се бяха стопили яко дим. Тя се почеса. Поне една баня да… тя потрепери, когато хиляди малки иглички я забоцкаха по кожата. Тя тръсна глава. Вече започваше да мрази това усещане. Може би все пак трябваше да поговори с Алдуин за това. Чувството, че някой опъва собствените и нишки на съществуване изчезна. Тя само въздъхна и продължи по пътя.
Минаваше покрай последната къща, когато чу забързани стъпки, които бързо я настигаха.
-Стана ли хубав мост?-попита тя без да се обръща.
-Ти съмняваш ли си?
-Естествено.
-Злобарка.
Калей се усмихна слабо. Двамата продължиха да крачат напред през нощния полумрак. Селото остана зад тях, а от двете им страни се издигна черна стена от дървета.
-Кали?-обади се пръв Алдуин.
-Какво?
-Съжалявам.
-За кое?
-За това, в което те замесих… за това, което видя и направи.
Тя сви рамене.
-Аз съм ти чирак, а ние трябва да помагаме на господарите си, нали? Гледай на изтреблението на същества от други светове като част от задълженията ми.
Алдуин я прегърна и я дръпна към себе си. Целуна я по бузата.
-Страхотна си.
Калей се усмихна.
-Знам.