автор: lyubov

Пепеляшка

Почти полунощ е. Дворецът сияе
от всяко едно деколте.
Каретата скоро на тиква ще стане
и плъхове – всички коне.

И ти, Пепеляшке, понеже сме в приказка,
притичваш с изтрито акне.
На Принца сърцето му тропва под ризката,
за спънка преплита нозе.

“Почакай бе, алооо, забрай си пантофката! –
от бала зацепва фалцет,
но ти си наясно, че във постановката
това пък го няма въобще.

Среднощ е, без косъм – дворецът сияе
от всяко едно деколте.
Каретата може на тиква да стане
и плъхове – всички коне.

А кочияшът разкрива си картите –
че е пиян като змей:
“Не ща да си имам проблеми със властите,
аз пазя си хляба! Налей!

Явява се принцът, изгубил либретото,
ръка да й иска поне…
А на Пепеляшка не беше й весело
с досадно пияни мъже.

Сега полунощ е. Дворецът сияе
от потното й деколте.
Каретата скоро на тиква ще стане,
и плъхове – всички коне.

От вятър сироко се клатят гирляндите,
а плач Пепеляшка тресе.
В пантофка се лочи шампанско от гостите,
простенва пребито дете.

Избухват във смях разногледите шутове,
придворните тракат с дайре,
а за Пепеляшка на кой ли му пукаше,
че няма да се прибере…

Напи се безпаметно цялата приказка,
ужасно бе, мили деца!
Тайфичка снобари със кока се друсаше,
неформали въртяха трева…

Ех, Шарл Перо, май ти дължа извинение,
че партито свърши така –
вълшебната приказка, няма съмнения,
към всекиго бе по-добра.

В двореца останаха само разсилните
и няколко плъха с юзди.
Навън Пепеляшка, нацепила тиквата,
навярно ще се угости.

Песен на Велизар Ванков Валдес

След като Пепеляшка спряла да плаче за Принца на мечтите си, решила и тя да си пийне. Пресегнала се към най-близката бутилка и започнала да пие. Изведнъж се почувствала по-добре, болката в ляво бавно я напускала. И на Пепеляшка й харесало. Досадно пияните мъже вече не й се стрували толкова досадни, дори започнали да й стават забавни. А там в двореца всяка вечер Принцът устройвал празнества, които винаги завършвали по един и същи начин – всички гости се напивали. Доста от мъжете там си тръгвали с принцеси за една нощ (понякога дори много по-млади от тях – можели да им бъдат дъщери; мнозина от тях имали такива). И Пепеляшка започнала да ходи в двореца и да пие с тях, но никога не си тръгвала с никой. Мисля, че тя все пак се надявала Принцът да изтрезнее един ден и да й поиска ръката. Но той се бавел и тя постепенно започнала да свиква да пие всяка вечер и заприличала на всички останали. Един ден Принцът й казал, че срещнал своята Принцеса. Тя била млада, можела да му бъде дъщеря и разбира се, тя никога нямало да се омъжи за него, но той много я обичал. Тази новина дошла малко в повече на Пепеляшка. Разбрала, че е дошло време да се спасява от тази все по-безумна приказка, в която била заживяла. Знаела, че няма да е никак лесно вече. Сърцето й този път така заплакало, че не сълзи, а кръв започнала да капе от него.
Една вечер в Двореца влязъл един странник с китара. Той имал благ поглед и от него струяла светлина. Той огрял като слънце всичко и всички. На Пепеляшка й заприличал на добър вълшебник от някоя приказка и наистина се оказал такъв. Тя била отново в лошо настроение заради нейния измислен Принц, но този път си го изкарала на всички, които я заговорили онази вечер. Тя без да иска започнала да търси погледа на мъжа с китарата, без да осъзнава защо. Все по-често поглеждала към него, защото усещала, че отрицателната й енергия постепенно започвала да я напуска. И тя се видяла отстрани. Но това, което видяла въобще не й харесало – била ужасно пияна. Имала чувството, че се вижда през неговите очи, които обаче вместо да я осъждат - сякаш гледали в душата й и този поглед я успокоявал, защото бил пълен с любов и светлина. Огледала се наоколо и видяла колко са пияни всички – както всеки път. Тогава може би осъзнала, че нито мястото, нито хората били толкова прекрасни колкото й се стрували дотогава. Тя отново се била изгубила някъде по пътя, в желанието си да намери себе си. За първи път й се случвало някой човек да я накара да се почувства по този начин. Неговия приятел, който го довел там, я поканил на тяхната маса. И тя седнала при тях. Помолила странника да посвири. Тя даже не очаквала, че той ще се съгласи. Но той го направил. Засвирил. И тогава вечерта започнала да става все по-вълшебна. Със всяка следваща песен Пепеляшка се връщала все по-назад във времето и бавно в съзнанието й изплували спомени от миналото й, които й напомняли каква е била на двайсет години, танцувайки под чудните звуци на китарата и вълшебния му глас. Точно от такава вечер имала нужда, за да си спомни коя е и какво иска от живота. Да, този странник с китара в нощта, направил чудо с нея. После тя се почувствала по-силна и решила да прочете на всички едно нейно стихотворение, което наскоро били публикували. Това бил най-щастливия момент в живота й. Да, много отдавна си мечтаела да й се случи, но оттогава минало много време и тя вече почти била забравила за това. Тогава го помолила да й акомпанира и тя го прочела. Онази нощ тя се чувствала като на истински рецитал – първият й в живота. Да, може би малко странен рецитал, защото се състоеше от едно единствено, но много истинско стихотворение; от една много пияна, но истинска публика; и един прекрасен съпровод, изпълнен от един истински вълшебник.
Пепеляшка вече знаела какво трябва да направи, за да промени края на тази злощастна за нея приказка. Трябвало да спре да ходи в двореца на Принца, да спре да пие и да върне мечтите си, които все още не била изгубила. А те дори започнали да се сбъдват. Тя вярвала, че Бог ще отвори само за нея нов път, защото достигането на една цел е нещо преходно. Да останеш на пътя е задача за цял живот!

П.П.
БЛАГОДАРЯ ТИ, Льоди! Нека ЛЮБОВТА бъде винаги с теб и ти винаги да си заобиколен от любов!
БЛАГОДАРЯ ТИ, Валдес, защото ме караш надсмея над проблемите си в най-тежките си моменти!