автор: PetarPJ

Димът бе плъзнал тлъстите си пръсти по цялото тяло на въздуха и бе сграбчил гръкляна му толкова здраво, че на всички им беше задушно.
Барът подпираше някакъв пиян да не падне, а салфетка се давеше в недопитите глътки текила, които напуснаха цилиндричните шотове, когато пияният замахна непохватно с ръката си, за да поръча и чаша вода.

Алкохолът бе накривил лицето на партньора си, беше забавил светът около него или може би него самия, но не бе замъглил погледа му. Бе го изчистил. Толкова добре, че когато пияният плъзна поглед по контура на бара сякаш проникна в сърцевината на дървото, за да го пита колко други като него е подпирал.

Пияният беше поет, а жаждата бе заседнала нахално в гърлото му. Водата, текилата поеха по пътя надолу към черните дебри в лабиринта от телесни тунели, но жаждата остана. Поетът се беше навел над друга салфетка, малко по-суха от предната, но също пияна, и изстискваше поредни душевни огризки над влажната хартия. Беше пиян и неизвестен. Беше никой, но някъде в Париж. Беше жаден.

Мастилото флиртуваше тъй убедително с хартията, че тя го размиваше по себе си, искаше го, запазваше всяка негова дума, макар и леко размазана, все пак четлива. Водата не стигна. Не бе за водата. Беше 04:45 сутринта, а на салфетката бяха полепнали думите:

„Някъде там
във третия свят на наща човечност,
някаква черна женица,
забила ръчици
в горещата пясъчна плът,
е поела на длани
тъй малка главица
със грозно напукани устнички,
с поглед пречупен от жаждата.

А някакъв мъж
със опърлена плът
от борбата със слънцето
беше заситил
търговската жажда
на някой си там
прозападен бизнес агент,
и беше спечелил на търг
по няколко глътки
живот
и за двамата.
Само че късно.

Навярно за тримата.
Вярно,
жадният всъщност си ти.“