автор: Deida

Виновно ли всъщност виното?
(колко, в проценти, статистически, не алкохолни)
че винаги първо вилнея и после унивам,
а за нивелирането им наяве
вая воали от невинни новини
и вия виенски валсове по нивите,
накрая навивам и развивам и въобще не разбирам
как може
(и може ли въобще)
причината за едно нещо да бъде самото нещо?
(явно да)
Обаче, а дали пък тогава не може и
причината за едно нещо да се обърка със самото нещо?
Какво се случва после
(колко пъти се е случвало/ще се случи)
и ще разбера ли изобщо аз
ако нещо някога се е случило
или всичко, както винаги
ще си изглежда в "реда на нещата",
дори когато отдавна няма нито редове,
нито неща,
нито остатъци
от изобретателите на тези
дефинирани измислици
и измислени дефиниции.
Колоко е мързелив,
колко е горделив
разумът -
дори отказва да поглдне,
да се опита да погледне
след/зад/вън/.../
преградите на мислите,
на думите, на всичко,
което сам си е измислил.
Не мога да се примиря,
никога не съм могла.
По-вероятно няма и да успея
(не че искам).
Не знам дали истината е къса,
или спомените ми – прекалено дълги,
но няма нищо вече останало,
даже и инерция няма,
нищо, освен отново онова
проклетото и вездесъщо
насмешливото и мистично
великото първично неразбиране,
споено с желанието да знам
какводамусеневидивкрайнасметка
я движи цялата тая дивотия
и ако никога няма да разбера това,
поне дали ще разбера желанието за разбиране?
а ако и това не успея
ще разгадая ли как да го спра?
До защо-тата не смея и да припаря,
че ако го направя,
никога не е само до първото
и никога не е без сериозни последици,
но гарантирано е без сигурни отговори
с изтощително безпощадни резултати,
с изчерпателно липсващи ориентири
и с несъмнено мъгляви ползи.
А другите...звучат така:

Мъртъв морков: в мокра локва/кървав гьол, излежава се безгрижно.
Мъж/Жена: дроб, търсеща реципрочност в порочността.
Жена: белязана с бяло желязо, като жива ливада.
Дъга ъгловата: срам от пречупването на светлината.

а после:

Бавно потъвам във синьо безсъние, лепнат ми клепките в млад, млакав мрак,
Кой е забравил венеца и тръните и се е върнал в началото пак?

и след това:

Събуждам се възбудена, желаеща кафе, от сънища учудена,
в половинка номер две на тялото си, плуваща в мимичен водопад...

и т.н.

накрая винаги настъпва моментът,
в който
се налага да обобщя всичко това:
животът ми е на въпрос и смърт
и се оплитам някъде с въпроса
(едновременно харесвам и мразя това усещане)
смъртта натяква отговора твърд,
а аз все не мога да се изплаша достатъчно
и вероятно затова се получава така,

че отговорът

започва да се съмнява в съществуването си
и се самозадва на себе си
уж под формата на риторичен въпрос,
чрез някаква невъзможна и сложна обратна рекурсия
и всичко е толкова вездесъщооплетено,
взаимообъркано
и всичкообвързано,
че вместо да се затвори системата,
и да си зацикли спираловидно
както се полага една прилична безкйрайност,
тя взима, че се превръща
в някаква непредставима "фигура"
смес между синусоида, фрактал и
нещо, което е
абсолютно невъзможно дори за опит за описване,
(колкото и както и където да местя фокуса)
и което постоянно се движи и изменя
и изпълва всички (под)нива едновременно,
и може да бъде (съдържа) всичко,
само защото не е нищо определено
но се отдалечава толкова бързо от началата си,
че единият край моментално забравя за
съществуването на другия,
и съответно се лишава от възможността да
го намери и да
се възстановят първоначалните условия завинаги
това е фундаментална загуба,
ражда се нов вид безкрайност
отворена, взаимодействаща в реално време
за която уж не важат никакви правила,
ограничения
шаблони
принципи,
закони
и т.н.
която поражда всякакви парадокси и противоречия
и е оставена сама на себе си
и в ето този етап на нещата
Бог абдикира и отива да пие кафе
но
всъщност
дори така всичко отново повтаря първоначалния замисъл
защото не можеш да построиш нова къща със стари тухли,
не можеш да направиш нищо ново от нещо старо,
освен ако не измислиш как
(а за да мислиш как, трябва първо да има какво да мисли)
детайлно
изначално
с проби и грешки
сам или с помощници
със или без
симулирано виртуално тестване
на възможните варианти
но
ситуацията е или-или
не можеш, забравяйки всичко,
да помниш само едно;
не можеш да си нещо,
ако не си избрал да не бъдеш всичко останало;
а когато стигнеш дотам,
вече всичко е едно,
а това е отговорът, който.

Когато стигнем до края, виждаме (намираме) себе си в началото.