„В очите ме гледай.
Виж ги де! – Златни са.
И твоите ще станат.
Утре те вземам със мене
в гората –
двамата можеме повече.
Сине,
ръцете, лицето ти – целите
пълни ще бъдат
със злато, до зъбите чак
и отвъд!“
/Думите скачаха заедно
с многото капчици
слюнчеста алчност
из неуките устни
на някакъв груб дървосекач.
Очите му жълти
тъй сякаш, че вътре
във него топеше се злато,
тъй сякаш, че беше
обсебен
от златни джуджета,
забили
по тридесет алчнички зъба
до корен дълбоко
навътре
във лимфните възли
на съществото./
„Но, татко, къде
ще живеят сърните,
когато гората умре?“