автор: desert_inrose

(своеобразна приказка за разума)

по облик подобяваше монах
и гордо развилняваше в походка расо

охолен, скиташе с препълнен мях
и гладен не оставаше, с уста от злато

пръскаше от мъдрите слова навред,
не пестеше думи, нито стъпки

поднасяха му дар - оставаше невзет:
да не носи спомени и мъка

а случваше се някой бог да изкуши
скромния и сит човек с животец,

да се подхлъзне, да потъне до уши
в калта на всеки щедър водоносец

тогава бродеше монахът за река
да сплакне дрипите, очите да премие

нещо вдън сърцето му копнееше дома,
към който път поел бе тъй незримо