автор: kasiana

         Дядо Еленко, на когото съм кръстен и когото всички зовяха Вещера, се спомина. И ми завеща Скрижалите – гадателски книги, които бе наследил от своя дядо.
         Жена ми Стела, като ги видя, реши че трябва да ги изуча и да стана Вещер, щото според нея, от Социалното скоро нямало да ми предложат работа, въпреки магистърската ми диплома.  
         Имах си аз службица, ама като дойде новото правителство, подкара всичко по шуро-баджанашки. И нали съм ничий, първо мен съкратиха, а на мястото ми назначиха един бичеглав нехранимайко, племенник на новия областен управител. Върви като слон и грухти като шопар. Описах го на Стела, а тя ме сряза: „Може и да грухти, но властта му се кланя. А ти вместо да се вайкаш, да беше прочел книгите на дядо си! Ама нè – бабини деветини били. Бабини деветини са безплатните психо терапии, дето правиш на бабичките, чиито пенсии свършват още преди да са ги помирисали.”
         – Какво да ги правя? Едва свързват двата края. – оправдавам се аз. „Че ние да не сме цъфнали? Изпусталяхме като индийски крави.” – измърмори Стела и влезе вкъщи, но скоро се върна със Скрижалите на дядо и ги навря под носа ми: „Ето, чети и се хващай за работа! ” Опърничава жена! Няма как - лягам в хамака и се зачитам в дядовите книги. Според тях в корените на всяко дърво е вселен Духът на велик човек. И мога да го извикам с магически думи. Ми то било лесно! Медитирам и моля енергиите на Вселената да ми съдействат за среща с избраните от мен Духове. Изведнъж нещо ме изхвърля нагоре. Изтръпвам! Астралното ми тяло виси в Космоса, а до физическото се точи сребърна нишка. Изпадам в еуфория. Щè ми се хубавото Фифи от махлата да е до мен…При тази мисъл мъжествеността ми се събужда и аз си представям как дзънкам Фифините камбанарийки…Но едно огромно Око се вторачва в мен с укор.
         – Господи, Ти ли си? Прости, че наруших десетата ти заповед. – мълвя виновно аз…Окото ме гледа с укор и мълчи. Долу в двора дрянът се прескунди, стъпи на клоните си, а в корените му, вирнати нагоре, се очерта силует на глава. Чия ли ще е?!
         – На кан Кубрат, глупако! – дзиндзирикат алените дренки – Не го ли позна?!
         „Да не съм му бил във Фанагорията? – разсъждавам наум – Ама червенките и Кубрат ли прилъгаха!” – ядосвам се аз. А Духът на кана ревна като йерихонска тръба:
         –Никой не ме е прилъгал, мързеливецо! Да не щеш в слива да се вселя?
         От ỳплах едва не пропадам в стратосферата, но Окото ме задържà. Поглеждам пак надолу, а там Духовете на дървесата дебатират ожесточено кое от тях е от рода Дуло, и кое – не е. По едно време старият бряст ядно ги скастри:
         – Стига сте крякали като жаби, българоубийци такива! И ти, що ги слушаш, ювиги? Всичките са византийци, като днешните български политици. Иде ми да им резна кратуните!
         Щом рече кратуни, веднага познах, че е Духът на кан Крум. Ами сега! И аз грехове имам. То Христос ни ги опрощава, ама Крум, ще ли?
         В градината се разшава и крушата. Тя пък защо? Не съм викал Духа ù. Чувам грухтене. Ха, че това е духът на Чочо – ланското прасе на даскала. Що ще при Великите?
         –Я, стига, Еленко! – грухти Чочо – Свинете да не са по-малко човеци от хората?

         Страшен гръм заглуши думите му. Дървесата се смълчаха. В двора на кмета, оттатък реката, купонясват елитни особи.. А отсам грухти Ники – новото прасе на даскала. Огромна водна маса се спуска през дерето към долината. Искам да предупредя купонджиите, но не мога. Физиката ми хърка в хамака, а етерното ми тяло е закачено за Окото. В реката се мятат риби, купонджии и прасето на даскала, което драпа да се покатери върху плуващ в мътилката дънер. Боже, ще се издавят! – мисля угрижен аз.
         – Няма, Еленко, те са устойчиви като хлебарките. – успокоява ме Окото – четвърт век откакто във Виенското колело на властта се въртят все едни и същи българоубийци – ту горе, ту долу, но никога отвън. Гледай как налитат с вилици на хайванчето – живо ще го изядат…Отиде му Коледата на даскала...
         В този миг Стела ме задърпа. Окото мигом спусна астрала ми в тялото. Едва успял да се напъхам обратно в анатомията си, гълча жената, че наруши медитацията ми.
         – Що бързаш? – пита тя – В последната книга на дядо ти пише, че преди да се заемеш с вещерство, трябва да постиш четирсет дена, иначе ще виждаш само кошмари.
         – Че ние пет петилетки все постим, бе жена! – тросвам ù се аз – Какъв по-голям кошмар от тоя – всеки ден червата ми да куркат в тон с Миражите на гладния?
         Ухание на печено прасе и чалга ритми се носят от сараите на кмета. Гладното ми съзнание се замъглява, изпускам Скрижалите на дядо и се струполявам на земята…
          „Нефелен излезе, горкият, – дочувам в унес гласа на Крум Страшни – ама дано другите устискат, докато се преродя… Пък тогава…”


(Разказът е редактиран вариант на "Кунчо Астрала")