Пада тих мрак, докоснат от вятъра.
Звездите малки трептящо изгряват…
Оживяват спомени и както във театъра,
свойта пиеса насън изиграват.
Отначало плахо пристъпват на сцената,
когато завесата прашна се вдига.
Гледам ги тъжно до смърт уморена…
Изцъклена Луна в прозореца намига.
Уверено крачат по студения под,
все повече стават, разменят си думи…
В сценарий превърнали моя живот,
времето трият с невидими гуми.
Спектакъла свършва, щом пукне зората
и групата спомени - единствен артист,
с усмивка спокойна напускат играта,
защото знаят - ще ги извикам на бис.