автор: PetarPJ

От мисли за смисъл разнищен,
развивам
клаустрофобия на мозъка,
защото опитвам
да вкарам живота във логика.
А сивите плъхове –
моите мисли –
си щъкат на воля
нагоре надолу
в канализацията
на мойто съзнание.
И ръфат безмилостно
с мръсните зъби
/Проклетници миши!/
и тровят
кръвоносните съдове
на моята истина
с мними съмнения.

НО аз съм си Аз –
лицето на азът:
по-криво от вчера е, вярно –
от новата маска са
новите белези,
от многото танци
до пошлата маса
са криви краката на дамата,
двамата пихме от виното
видимо малко,
но много ни хвана,
затуй я подпрях
да не пада, а тя ме захапа...
Играта приключи, завесата падна,
и маската също.
А аз се замислих за смисъл.

И правя анализ
на новите белези,
прехвърлям живота
до двата му края
във опит за аутопсия,
и ровя навътре,
жестоко навътре –
и нищо!
Безсмислие.
И ето ме отново замислен.