автор: Princess

Кърви пак раната. Играя под звездите.
Горчи отново ролята, горчи....
Отровата от Жулиета ненапита
в центъра на сцената блести.
От стъпките ми музика извира.
В душата ми се гонят студ и зной.
Безкрайната соната музицирам.
Мълчи дъждът - безименен герой.
Замесвам хляб с душицата си свита.
И вместо сол добавям тъмна нощ.
И в образа на лейди Макбет скрита
ръката ми замахва с кървав нож.
От любовта до болката безумна
изсипва се сърцето ми - порой.
Под мене сцената като житейска бездна
ламти да ме погълне. Боже мой....
През мен прораства корен от коприва.
С перо на бухал бъркам във нощта...
В окото на безкрая се откривам.
Офелия във бяло - пак скърбя...
Умирам жадно. С вятъра се гоня.
Костюмът театрално ми виси.
Поредна роля. И последна роля..
Житейска драма някаква върви...
Реве тълпата. Свит поклон отправям.
От сцената помахвам със ръка.
Като невинна дева се изправям,
обсипана любовно със цветя.
В гримьорната привела ситно плещи
одежди царствени събличам аз.
Безропотно угасвам всички свещи.
Такси поръчвам във незнаен час....
...за хладната си, мъничка квартира,
където Жулиета не върви.
И лейди Макбет никога не се прибира.
Офелия? Отдавна там не спи...,
Във пустата и оглушала къща,
която ме посреща във нощта,
в житейската си роля се завръщам
безкрайно уморена и сама.