автор: anonimapokrifoff

На Левена

Василке, Василке! Час през час идва внучката да ме вика. Добре ли си, дядо, ме пита. А аз съм добре, Василке, само когато съм до тебе. Не ми трябва вода на мене. И хляб не искам, като не е от твоите ръце омесен...
Василке... Скоро ще съмне. Сега дъщерите не смеят, но щом се развидели, ще влязат в стаята и ще те пренесат в ковчега. Тясно е в него, не е за двама. Имаме още малко време да сме един до друг. Зная, че ме чуваш. Душата ти ще е тук още 40 дена и ще й говоря. После... после Господ да ми помага, че да се прибера при тебе.
И Той каил не стана да го живеем заедно тоя живот... Както ни тръгна, тъй и си отиде...

Заряза Ангел и житото, и мливарите. Затвори мелницата и хукна да пресрещне Василка, докато се връща от чешмата. Малка беше тя – едва израстила детския сукман, но баща й вече я беше обещал на Благой, чорбаджийския син. Грехота беше да задяваш сгодена мома, но Ангел не мислеше за Бог, а за нея.
Видя я – слабовата, а снагата й не се огъва под тежестта на менците. Слънцето се оглеждаше в тях, но истинският му дом бяха очите й.
- Спри се, Василке – каза Ангел, целият в брашно – сърцето му беше хукнал заек. – Жаден съм, дай ми да пия...
Откъсна устни от водата и взе китката й. Василка се засмя и в ръката му тупна герданче – сини мъниста, нанизани на червен конец.
- Откога чакам, Ангеле, да ми напиеш водата! Цветето увяхва, става на прах, а герданчето ще те пази от уроки!

(Продължението можете да прочетете в сборника "30 щриха за любовта")