автор: missana

Но някъде в далечината пак остава
въже от котвата, с която си привързан
...а времето безумно се изгубва
и бягаш ти по неговата кърпа
под облака догонил те внезапно...
Сега навярно в есента замръква
самотно цветето, което не откъсна...

и черно огледало е земята,
където стъпките оглеждат се обратно.