...
Помогни ми, небе!
Умориха ме
вечните свлачища.
Нямам пристан
за водните кончета привечер.
От оная върбичка отдавнашна,
крехка и плачеща
все им вия Христови венчета
за гривите.
А пък те си отлитат прозрачни
в прозрачните утрини.
Само въздухът има, може би,
туй странно усещане,
че е люшкал една безтегловност невидима
в скута си,
без дори да докосне на зримото
свещника.
Помогни ми небе! Да обяздя
най-кроткия облак
и след водните кончета - някъде -
да се слея с прозрачното.
Нека всички отсам да си мислят,
че земята е обла,
а нещата от другата нощ
непременно са мрачни!
Само ние ще знаем,
че има и друга реалност
и друга една нереалност
тук някъде има.
Небе, само ти ме докосваш
с неща изначални
и венчални неща,
и венчано презиме.
Помогни ми, небе!
Маранята отсам е влудяваща
И трепери отвън и отвътре
на времето скелетът.
Ако има изобщо надежда, небе,
се надявам
твоите вятърни мелници само
класа ми да смелят.
И по твоите друмища да се разпилее
мливото ми,
за да има храна и за водните кончета
привечер.
А пък аз ще стоя на терасата
и от ръба на кълбото
неземната своя земя
ще поливам.
04. 07. 2013 На брат ми. С обич!