автор: blackjack12

Часовниците на неземното
тиктакат
и ти се взираш луд
в овалното прозорче
извън вселената
с надежда да погледнеш.
Мъничкото ти аз
е микрокосмос.
Така разправят,
а пък ти им вярваш.
Небето над главата ти
е писта.
И Олберс в парадокса
си загатва,
че идва ред
за твоята амнистия.
Но нещо тъмната материя
се дразни,
че шепа учени
(или пък грандомани)
в регистрите си
късничко я вписват.
И замъците на надеждата
ще рухнат.
Те впрочем винаги
са рухвали.
Какво очакваш да получиш
от живота? -
Кутийка жилищна
със битови удобства?
Жената вярна -
твоя домакиня.
Децата вместо теб
да продължават
агонията ти
от възрастта по-зрима.
Не е ли по-достойно
да забравиш,
че някога е имало Любима.
Че звездното небе към теб
се спуска
в мъглявината -
своя раковина.