автор: ladyinblack

Беше полъхче само, а в минутите къси -
колко пластове време и морета разтърси!
Бе мъглица свенлива в октомврийски позлати,
припозна те душата и попих мъдростта ти.
Нежношепотна книга, светлотайнство разкрито,
из безпътните зими - сладък звън на копито.

Но отекват отново непредвидени думи,
сиво було премятат върху изгрева румен.
В мен е празно и тихо - ако идваш на гости,
няма гордост, която този дом да залости.
И макар да си тръгнал към висока октава -
все така неизменна обичта ми остава...

Търсиш други посоки, нямаш нужда от пристан,
картотека с цветчета неспокойно прелистваш...
Красотата им късаш - като билки за чая.
Но когато щастлив си - аз защо да ридая?
Онова двуединство безвъзратно изтече,
но не гасна предсмъртно в тази коледна вечер.
Твойте влюбени мисли, в ново слънце вселени
озаряват живота. И понякога - мене...

мбб