автор: yoro

Изпей ми песен, ако може - нека да е тъжна.
Ще ме пресели в друго, необятно измерение.
Сегашното утехата от мене надалеч пропъжда
и няма бряг за никакво уклончиво спасение.

Забравих вече как умело надпявах тишината
- замръзналите пръсти не умеят да засвирят.
Отронва се отново въздишката бегла позната
и нотите в неслучените си мелодии умират.

Затова запей сега, вместо мен, за да мога
да те запомня, преди вечността да прекрача,
бъди красив, изпят в горчивата песен спомен
- от много сладост винаги любовта ни нагарча.

Звукът на арфата е вече само смътен повей,
угаснал с радостта ми, която с теб си тръгна.
Последвах те, дори на всички Богове се молех
за шанс последен пак да те имам и прегърна.

Ти продължи, а аз останах вечно да те чакам,
но няма земен начин, с който мога да те върна.
Сега без теб съм, но не и тръгнал пак нататък,
защото много пъти в мрака зад мен се обърнах.

Захвърлен на студа не мога песента да разпозная
и нова муза ако срещна с лекота ще я отхвърля.
Мълчат отново скъсаните струни. Разбрах накрая,
че ти си живата, а всъщност аз съм още мъртъв.